— За него е далеч по-лесно да настоява да проверим отпечатъка.
— И бездруго ще го направим. Убита е жена. Така ще постъпим правилно.
— Това ли е вашата гледна точка?
— Това би трябвало да бъде гледната точка на всички.
Синклер замълча. А Ричър продължи:
— Ще го направим по неофициални канали. Не получим ли резултат, ще уведомим Гризман. Открием ли нещо, ще обмислим как да процедираме.
— Какви са шансовете?
— Войниците използват проститутки, но обикновено не ги убиват. А тя е била доста скъпа, ако съдя по квартала, в който е живяла. Което прави вероятността още по-малка.
— Не — възрази Синклер. — Това е кутия с червеи. Политическият риск е прекалено голям.
В този момент новият куриер се редеше на опашката пред гишето за паспортна проверка на хамбургското летище. Работеха четири гишета, две предназначени за граждани на Европейския съюз и две за всички останали паспорти. Нейният бе пакистански. Беше пета на опашката. Не се притесняваше. Нямаше причина да го прави. Използваше нова самоличност. Не присъстваше в нито една база данни. Не бе пътувала никъде. Никой не я бе виждал, не бе снемал отпечатъци или фотографирал освен за паспорта, който използваше в момента. А той бе съвсем истински, с изключение на името и националната принадлежност.
Сега бе четвърта на опашката. Можеше да види отражението си в стъклото на гишето. Косата ѝ бе невчесана, а очите сънливи. Изглеждаше уязвима. Ризата ѝ обаче бе все така бяла и неизмачкана. С разкопчани две горни копчета. Никога три, бяха ѝ казали. Освен ако не направиш така, че да изглежда неволно. Избери опашка пред гише, където служителят е мъж.
Вече бе трета.
Ричър и Нили напуснаха стаята на Синклер. Подминаха тази на Ричър и влязоха в стаята на Нили, където не можеха да бъдат подслушвани през стената.
— Нямам представа защо е дошла — каза Ричър. — Не иска да постави апартамента под наблюдение.
— Тук е, защото нищожният шанс е за предпочитане пред нулевия.
— Но прави съзнателни усилия да го сведе именно до нула.
— Така ли?
— Какво имаш предвид?
— Няма значение — отвърна Нили. — Почини си. На Източното крайбрежие ще започнат работа след един час. Тогава ще се срещнем. Не се съмнявам, че конферентният разговор ще повдигне духа ни.
Ричър излезе да се поразходи. Озова се на улица, изпълнена с магазини за мъжко облекло и аксесоари. Колани, ръкавици, часовници, портфейли. Дрехи и какво ли още не. Приличаше на импровизиран мол под открито небе. Отби се в един по-непретенциозен магазин и си купи бельо и нова тениска. Черна, от качествен памук. Струваше четири пъти повече, отколкото бе свикнал да плаща. Но му ставаше идеално. Германците бяха високи. Не толкова високи, колкото холандците, които бяха световни шампиони в това отношение, но като цяло бяха по-високи от американците.
Той се преоблече в пробната на магазина и изхвърли старите си дрехи в кошчето. Нили беше права. Липсваха милиони дребни неща. Масленозелената тениска, която бе съблякъл току-що например, нямаше да се върне в склада, нямаше да бъде вписана като изгубена или унищожена и съответно извадена от инвентарния списък, а щеше да остане завинаги в него.
Ричър продължи с разходката. Малко по-надолу откри фризьорски салон, който май играеше ролята на неофициално средище на търговската улица. Беше обзаведен така, че да наподобява старите американски бръснарници. Два винилови стола, по които имаше повече хром, отколкото по някой кадилак. Голям стар радиоапарат на лавицата. Не бе поставен с цел реклама, а просто като вещ, която носи духа на епохата. Наблизо нямаше много американски военни. А и подстригването при гарнизонния фризьор винаги излизаше по-евтино. Опитното око на Ричър прецени, че мястото прилича повече на американска закусвалня, отколкото на бръснарница, но усилията на собственика му заслужаваха признание. На витрината бе окачен плакат. Отпечатан в Щатите. Ричър бе виждал стотици такива. Черно-бели рисунки с молив на двайсет и четири глави, всичките с различни прически, така че клиентът да посочи, вместо да обяснява. В горния ляв ъгъл се намираше стандартната войнишка прическа, следвана от бокс, полубокс, платформа и прочие, като с приближаването към долния десен ъгъл названията им ставаха все по-дълги, а самите прически — все по-странни. Тук бе и т.нар. мохикан, плюс още няколко, в сравнение с които мохиканът изглеждаше направо консервативен.