Мъжът вътре покани Ричър да влезе.
— Колко? — попита безмълвно Ричър.
Мъжът вдигна ръка с пет изпънати пръста.
— Пет какво? — не разбра Ричър.
Човекът отиде до вратата, отвори я и каза:
— Пет американски долара.
— Моят фризьор взема по-евтино.
— Само че аз съм по-добър. Не се съмнявам, че носиш униформите си на шивач, за да ти пасват по-добре.
— Приличам ли ти на човек, който носи униформа?
— О, я стига!
— Пет долара? — отвърна Ричър. — Спомням си времето, когато срещу пет долара човек можеше да си купи два хамбургера и билет за кино на задните редове. Плюс такси за мацката, ако се скарате междувременно. Подстригването и бръсненето излизаха два кинта.
— Харесва ти, нали?
— Кое?
— Не ме попита случайно.
— Понякога се изтървавам, но не повече от една дума.
— В такъв случай не ме попита случайно. Мястото ти харесва. Усетил си енергията му.
— Какво съм усетил?
— Бръснарницата ти харесва.
— Предполагам.
— В такъв случай можеш да я подкрепиш, като платиш пет долара.
— Нямам нужда от прическа.
— Знаеш ли каква е разликата между теб и мен? — попита германецът.
— Каква? — отвърна Ричър.
— Виждам косата ти през витрината.
— И?
— Имаш нужда от подстригване.
— За пет долара?
— Ще добавя безплатно бръснене.
Което се оказа доста приятно и дори луксозно изживяване. Водата бе топла, а пяната мека и пухкава. Бръсначът идеално наточен, острието му бе тънко почти една молекула и съскаше по кожата.
Огледалото обаче бе помътняло и там, където кожата на Ричър трябваше да изглежда розова, тя бе като загоряла от слънцето. Въпреки това изглеждаше добре. Да струва най-много един долар, помисли си Ричър. Което означава, че подстригването струва четири. Пак е страшно много.
Бръснарят смени бръснача с ножици и се зае с косата на Ричър. Ричър не му обърна внимание и впери поглед в плаката на витрината. Двайсет и четири различни прически. Огледа ги една след друга, внимателно, сякаш ги изучаваше — от първата, най-обикновената, в редицата до последната, доста сложна и известна като патешка опашка или патешки задник, в долния край.
После погледът му се върна на мохиканската прическа.
— Какво смяташ? — попита го фризьорът.
— За кое? — отвърна Ричър.
— За новата си прическа.
Ричър се погледна в огледалото.
— Готов ли си вече?
— Съмняваш ли се?
— Сякаш изобщо не съм се подстригвал.
— Именно! — кимна германецът. — Най-добрата прическа изглежда така, сякаш е била направена преди седмица.
— И трябва да платя пет долара за прическа, която изглежда вече обрасла?
— Това е фризьорско ателие. А аз съм творец.
Ричър замълча.
Погледна отново към прическата тип мохикан. После бръкна в джоба си, подаде банкнота от пет долара и попита:
— Имате ли телефон?
Фризьорът посочи стената. Стар телефон „Ма Бел“. Целият метален. По-подходящ за навеса на някоя бензиностанция, отколкото за фризьорски салон, но усилието заслужаваше похвала.
— Работи ли? — попита Ричър.
— Разбира се, че работи. Това е Германия. Сменихме окабеляването и го превърнахме в нормален телефон.
Ричър набра номера от визитката на Гризман. Онази от плика с отпечатъка. Прозвуча очаквания сигнал. Телефонът работеше. Наистина бе реновиран. Германия все пак.
Вдигна Гризман.
— Ние с вас сме двама обикновени полицаи, които се надяват на взаимни услуги.
— Ще проверите отпечатъка — отвърна Гризман.
— Ако и вие направите нещо за мен.
— Какво?
— Всъщност две неща. Да разположите хора с коли около бара. Онзи, който Клоп посещава. С радиостанции. И да следите за мъжа от портрета. Но без да се набивате на очи.
— А другото?
— На пет преки от бара има един апартамент. Същото, коли и радиостанции. Напълно незабележими. Рано или късно саудитецът ще се появи. Ще отседне в апартамента за кратко, после ще излезе и ще отиде на срещата. Трябва да научим, когато излезе, при това в реално време.
— Това са много хора и много коли.
— Нали сме в Европа? За какво иначе са ви тези хора и тези коли?
— Кога?
— Незабавно.
— Невъзможно. Трябва време, за да се организира.
— Искате ли да проверя отпечатъка или не?
Гризман помълча за секунда, после отговори утвърдително с малко повече ентусиазъм, отколкото Ричър бе очаквал. Шефът на следователите преливаше от институционална гордост. Искаше непременно да реши случая.