Доста бързо.
Има си хас.
Ричър взе папката и я подаде на Синклер. Младежът с костюма слезе по стълбите. Ричър и Синклер се върнаха в стаята ѝ, където ги очакваха Нили и Бишоп.
Синклер дръпна ципа и Ричър долови характерната миризма на копирна хартия, още топла от принтера. Това бе резултатът от проведените спешни телефонни разговори, предположи той, и от високоскоростния дигитален трансфер на данни, извършен или от управление „Личен състав“ на Пентагона, или от командването в Щутгарт към консулството в Хамбург, където младият дипломат с вратовръзка от „Брукс Брадърс“ бе взел топлите още страници, за да ги подреди и прибере в папката, след което бе повикал такси. Съветът за национална сигурност действаше по-бързо дори от пресслужбата на сухопътните войски.
Папката съдържаше черно-бели копия на стандартно за американската армия лично досие, в случая на редник първи клас Хорас Уайли, трийсет и пет годишен, роден в Шугър Ленд, Тексас. Дезертирал малко преди да изтече първият му тригодишен договор. Постъпил в армията на трийсет и две. Висок сто седемдесет и три сантиметра, слаб и жилав, с телосложение на бегач на дълги разстояния.
Фотографията му бе на втората страница. Беше прикрепена към горния десен ъгъл. Не беше малка снимка с паспортни размери, каквито правеха едно време, а доста по-голяма. Може би осем на пет сантиметра. Ксерокопирането бе размазало по-контрастните линии и бе размазало сенките. Въпреки това изображението бе достатъчно ясно.
Беше същият човек.
Недостатъците от ксерокопирането придаваха на снимката съвсем различен вид, сякаш бе рисунка, направена на ръка, или по-скоро скица с въглен. Това подсилваше приликата ѝ с полицейския портрет, направен с молив. Същата рисунка. Същият човек. Никакво съмнение. Челото, скулите, дълбоко разположените очи. Тънкият като острие нос. Трапчинката на едната буза. Захапката, сякаш бе стиснал здраво зъби. Устните, като тънък процеп, лишени от каквато и да било изразителност.
Само косата бе по-различна. Снимката бе правена преди три години. Хорас Уайли се бе спрял на най-обикновена къса прическа, която отговаряше на всички изисквания на заповед 670–3–2. Ексцентричността му се бе проявила по-късно.
— Ще покажем снимката на господин Клоп — каза Синклер, — макар че не може да има никакво съмнение. Поздравления, майоре. Отнася се и за вас, сержант. Справихте се блестящо. Започнахте с двеста хиляди заподозрени.
— Само защото някой е съставил тъп доклад за тъп телефонен разговор, който е оцелял, преминавайки през седем различни нива на бюрокрация, преди да стигне до правителството на Съединените щати — отбеляза Ричър. — А всъщност ние все се опитваме да намалим канцеларската работа и документацията. Може би трябва да преосмислим отношението си към тях.
— Какво ще правим сега?
— Ще чакаме. Ще чакаме младия саудитец с розова тениска и островърхи обувки да излезе на разходка.
20
Уайли се канеше да нарече новото си ранчо именно „Шугър Ленд“. Или „Шугърленд“, една дума. Захарна земя. Не че имаше намерение да отглежда захарна тръстика. Страната имаше големи традиции в животновъдството. Затова щеше да се сдобие с най-голямото стадо в света. И най-доброто. Преди това обаче трябваше да постави табела с някакво име над вратата. Хубава табела от ковано желязо. Керемиденочервени букви. Да, „Шугър Ленд“ щеше да изглежда добре. Само с главни букви. Или една дума, „Шугърленд“. Така щеше да отдаде почит на една своя стара мечта. Навремето се бе опитал да я осъществи в Шугър Ленд, Тексас. Трудна работа в такъв град. А сега си купуваше ранчо, четирийсет пъти по-голямо не от града, а от цялата община.
Добре.
Имаше чувството, че се намира в състояние на свободно падане. Отначало се бе съпротивявал, но после се бе оставил на волята на съдбата. И бе започнал да пада още по-бързо. Всичко около него се бе завъртяло в шеметен вихър. Затова трябваше да се приготви по-отрано. Да се настрои за срещата. Усещаше, че трябва да е готов. Особено в този момент. Краят на играта щеше да настъпи много бързо. Винаги става така. Винаги.
В присъствието на Синклер Ричър позвъни на Гризман от телефона в стаята, който включи на високоговорител. После му даде името на Уайли, за да може да разполага не само с портрета, и го предупреди, че доколкото знаят, куриерът вече е пристигнал. Двамата уточниха различните варианти за връзка в случай на необходимост, а Ричър повтори колко важно е да бъдат максимално предпазливи в близост до апартамента. Но не чак толкова предпазливи, че да пропуснат нещо. Трудна задача. Гризман обаче беше напълно спокоен. Съгласи се по всички пунктове. Говореше убедително. Ричър видя, че Синклер започва да се отпуска. Изведнъж го погледна право в очите. Не бе сигурен каква е причината. Или донякъде одобрително, защото щурият му план започваше да дава резултати, или донякъде неодобрително, защото я бе принудил да отстъпи и да приеме тезата му.