— Но какво? Какво краде и продава?
Синклер не отговори.
Телефонът не звънна.
На вратата се почука.
Пиколо.
Младо момиче, по-точно. Със спретната униформа и малка шапка. Качило се право от фоайето с плик в ръка. Обикновен бял плик. Голям. Ненадписан. Ако се съдеше по вида му, в него имаше купчина листа с дебелина около сантиметър. Толкова беше дебел. И толкова твърд.
— За вас, господине — каза момичето.
— От кого? — попита Ричър.
— Господинът не съобщи името си.
— Как изглеждаше?
— Не го видях добре. Обикновен американец. Така мисля. Съвсем обикновен.
Някой от хората на Ороско, помисли си Ричър. Но не и самият Ороско. Не искаше да го видят в хотела. Вероятно бе изпратил своя сержант. Онзи, който шофираше колата при първата им среща.
Така можеше да отрече да е давал каквото и да било. Ричър взе плика и кимна.
— Благодаря.
Момичето се спусна по стълбите. Ричър отвори плика и погледна вътре. Синклер стоеше до него. Усещаше парфюма ѝ. Той прегледа набързо купчината листа. Прочете първия ред на всяка страница. Познаваше ги много добре. Бе копие на досието на Уайли. Абсолютно същото във всяко едно отношение освен снимката, която бе по-бледа, тъй като копирната машина явно не бе разполагала с достатъчно тонер.
Хорас Уайли в по-бледен вариант.
— Кой го изпраща? — попита Синклер.
— Ороско — отвърна Ричър. — Никой друг не знае, че съм тук.
— Защо ще ти изпраща второ копие?
— Вашето искане през Съвета на началник-щабовете ли мина?
— Да.
— Явно Ороско е научил по някакъв начин. Решил е, че случаят е сериозен. Паника по високите етажи на властта, предизвикана от някакъв редник първи клас, несъмнено би привлякла вниманието му. Поискали сте да ви изпратят копие от досието в Хамбург. Вероятно е решил да ме предупреди. Или да ми помогне да се озова с крачка пред вас. Знае, че съм в Хамбург. Не знае, че вече съм прочел досието.
— Невъзможно е да изтече информация от Съвета на началник-щабовете.
— Тогава е изтекла от Щутгарт. Или от управление „Личен състав“. Ороско има приятели навсякъде. Радва се на голяма популярност. Има позитивно излъчване.
Ричър остави плика на леглото. Синклер продължаваше да стои до него. Много близо до него. Той долавяше парфюма ѝ. Роклята, перлите, обувките. Лицето и косата.
Телефонът не звънна.
— Чакането ме изнервя — заяви тя.
А той не отвърна нито дума.
— Не мога да се отпусна.
Отново нито дума.
— Не се ли изнервяш?
Да, помисли си Ричър. В момента съм нервен.
— Не — отвърна той. — Не ми помага по никакъв начин.
— Подстригал си се.
— Така се сетих за Уайли. Фризьорът имаше един плакат с различни прически.
— Бръснарят се е справил добре.
— Надявам се. Взе ми пет долара.
— Това е евтино.
— Така ли?
— Трябва да видиш цените във Вашингтон.
— Мисля, че твоята прическа е изисквала повече усилия.
Тя не каза нищо. Само го погледна.
— Може ли? — попита Ричър.
Тя не отговори. Той вдигна ръка, за да отмести кичура, паднал на челото ѝ, плъзна ръце в косата и почувства колко гъсти и меки са талазите, на които се спуска тя. Прибра част от кичура зад ухото ѝ, а друга остави свободна.
Изглеждаше добре.
Той свали ръка.
— Така правиш, нали?
— А сега и от другата страна — каза тя.
Ричър използва другата си ръка по същия начин, като едва докосна челото ѝ, но зарови пръсти дълбоко в косата ѝ и я отметна назад. Този път не свали длан, а я плъзна по врата ѝ. Който беше слаб и нежен. И топъл. Тя постави ръка на гърдите му. В първия момент Ричър реши, че това е предупреждение. Или забрана. Знак „стоп“. Но той се превърна в проучване. Тя придвижи дланта си първо в кръг, после наляво и надясно, нагоре и надолу и накрая я плъзна зад собствения му врат, там, където още го сърбеше от подстригването. Придърпа го надолу, а той я повдигна лекичко и двамата се целунаха, отначало нежно, предпазливо, а после все по-енергично.
Езикът ѝ бе хладен и бавен. Очите ѝ — широко отворени. Ричър напипа ципа на роклята ѝ. Висулката бе във формата на миниатюрна метална капка. Той я плъзна надолу между раменете ѝ, премина през извивката на гърба, стигна до под кръста ѝ.
Устните ѝ отново се впиха в неговите и тя попита:
— Дали е добра идея?
— На мен ми харесва — отвърна той. — Поне за момента.
— Сигурен ли си?
— Следвам принципа, че на подобни въпроси е най-добре да се отговаря впоследствие. Опитът винаги е за предпочитане пред догадката.