Уотърман обаче имаше по-добри новини. Заяви, че са открили майката на Уайли и тя се е съгласила да им разкаже за някогашните си приятели. Живеела в Ню Орлиънс и се издържала от социални помощи. Местният офис на ФБР вече бил предупреден. Щели да изпратят агенти да я посетят. Първите резултати трябвало да пристигнат след седем-осем часа заради часовата разлика.
Уайт, анализаторът от ЦРУ, не изглеждаше щастлив, че е тук. Косата му бе по-дълга от когато и да било. Беше отслабнал. Въртеше се неспокойно. Чупеше китки, присвиваше очи.
— Какво има? — попита Ричър.
— Непременно трябва да измъкнат иранеца — обясни Уайт.
— Провалът им няма да е свързан с куриера. Изпуснахме жената.
— Ратклиф разсъждава в твърде ограничени мащаби. Ако нещо лошо се случи с тях в Хамбург, инквизицията им ще хвърли мрежата много нашироко. Ще заподозре всички. Тези хора не са никак глупави. Ще анализират фактите и ще стигнат до съответните изводи. Колко на брой са променливите? Двама различни куриери, но само една тайна квартира. Иранецът ще оцелее не повече от пет минути.
— Трябва да говориш с Бишоп.
— Бишоп само поддържа контакт с хлапето, но няма правомощията да прекрати операцията и да го изтегли.
— А би трябвало.
— Не и поради съображения, продиктувани от някакви по-далечни планове. Само в случай на непосредствена опасност.
— Която според теб вече е настъпила.
— Ще настъпи в мига, в който пипнеш Уайли. В мига, в който сделката им се провали. А това кога ще стане?
— Скоро, надяваме се.
— Точно това имам предвид.
— Трябва да говориш с Бишоп — повтори Ричър.
В този момент се появи Синклер. Черна рокля, перли, чорапи, обувки. Косата ѝ бе влажна. Ландри и Вандербилт ѝ направиха място и тя седна до тях.
— Разговарях с господин Ратклиф — започна Синклер. — Предполагаме, че фазата на преговори е приключила и ще започне фазата на доставка. Затова трябва да разберем какво, къде и кога.
— Куриерът би трябвало да се е прибрал вече — каза Нили. — Нищо чудно да е взела директен полет. Или само с едно прекачване. Сега ще изпратят куриер до Швейцария, защото не се доверяват на телефоните. Той ще разполага с номера на сметката и паролите. Транзакцията ще отнеме един-два часа. Възможно е да се осъществи още утре.
— Или след една година — възрази Вандербилт. — Не знаем дали са готови да действат. И дали разполагат с парите.
— Уайли не може да чака цяла година — намеси се Уотърман. — Крие се вече четири месеца. Това не е лесно. Свързано е с много стрес, както и с поемането на много рискове. Трябва да си уреди живота. Мисля, че нещата ще се развият много бързо. Утре, вдругиден, тази седмица. Сигурен съм, че парите са готови и очакват да бъдат прехвърлени. Най-вероятно по сметка в същата банка. Различни команди в един и същ компютър.
— Добре — каза Синклер, — в такъв случай: какво, къде и… колко скоро?
— Въпросът къде зависи от отговора на въпроса какво — заяви Ричър. — Ако става въпрос за разузнавателни данни или документи, могат да извършат предаването и в кабинета на банкера. Ако е нещо по-голямо, то трябва да е оставено на склад или скрито някъде в Германия. Това означава, че ще им трябва екип, който да го транспортира до новото местоназначение.
— Трябва да поставим банката под наблюдение — каза Уотърман.
— Коя от всичките? Те са стотици.
— Тогава летищата. Тук и в Цюрих.
— Най-лесният начин е да разберем какво продава — намеси се Ландри.
— Наистина ли? — подигра го Нили.
— Все трябва да продава нещо.
— Да, но какво? Не може да се сдобие с него сега. Веднага ще бъде арестуван. Следователно то е откраднато преди четири месеца. Проблемът е, че нищо не липсва.
— Трябва да измъкнем иранеца — потрети Уайт.
— Рано е — възрази Синклер.
— А кога?
— Говори с господин Бишоп. Отиваме в консулството. Подготвил ни е кабинет там. Чакаме се във фоайето след десет минути.