Мюлер изкачи аварийните стълби до кабинета на Гризман. Беше рано. Нямаше осем сутринта. Още никой не бе дошъл на работа. Стаите на служителките бяха празни. Бюрото на секретарката на Гризман изглеждаше така, както го бе оставила предишната вечер. Мюлер бе върнал документите и ги бе подредил много внимателно. Тя нямаше да заподозре нищо. Но къде ли беше полицейският портрет? Вероятно американските следователи бяха получили толкова копия, колкото бяха поискали. Самият Гризман сигурно бе запазил едно-две, които да прибере в собствения си архив и да напише доклад, с който да си измие ръцете. Вероятно бе прибрал оригинала в сейф. Или в специално чекмедже. Нищо чудно да разполагаше с десетки рисунки на различни заподозрени. В края на краищата нали беше шеф на следователите.
Но къде? Зад ергономичния стол на секретарката се простираше редица шкафове, които заемаха цялото пространство между двете стени. Те образуваха основата, върху която бяха поставени етажерки. Мюлер се настани зад бюрото и се наведе, за да огледа по-добре. Чекмеджетата не бяха надписани. Той отиде до вратата на кабинета на Гризман и надникна вътре. Светая светих. Същата редица от шкафове и чекмеджета, но без етажерките отгоре. Гризман ги ползваше като бюфет и бе наредил отгоре снимки на жена и две хлапета. Съпругата и децата очевидно. Плюс малка статуетка, връчена му като награда за нещо. Едва ли я бе спечелил за спортни постижения предвид килограмите му. Още една редица шкафове на срещуположната стена. Общо двайсет в кабинета му и четири при секретарката.
Твърде много. Късметът не бе на страната на Мюлер.
Заместник-началникът на Пътната полиция бе сключил сделка със самия себе си. Шанс за успех от едно към пет бе за предпочитане пред шанс четири към пет да загуби работата си. В дългосрочен план можеше да се окаже много полезен на сегашната си длъжност. Трябваше да отчете този факт при вземането на решение. Затова щеше да претърси само стаята на секретарката, но не и тази на Гризман. Разумен компромис. Отново мина зад бюрото на секретарката. Реши да започне отляво надясно. Да прегледа набързо съдържанието на чекмеджетата. Би трябвало лесно да открие полицейския портрет. Вероятно бе нарисуван на дебел картон, купен от специализиран магазин за художници. Сигурно и размерите на листа не бяха стандартни. Нищо чудно да го бяха прибрали в прозрачен джоб за документи.
Наведе се.
— Ехо? — прозвуча женски глас зад гърба му.
Изненадан и леко озадачен.
Мюлер се изправи и се обърна. Секретарката на Гризман.
Той не каза нито дума.
Жената остави чантата си на бюрото и съблече палтото си. Остави го на закачалката и отстъпи крачка назад.
— Мога ли да ви помогна, господин Мюлер? — попита тя.
Мюлер не отговори.
— Търсите ли нещо?
— Една рисунка — отвърна Мюлер.
— На какво?
Мюлер продължаваше да мълчи. Мислеше. После каза:
— Снощи е станала катастрофа. Отделът ми я разследва, както му е редът. Блъснат е велосипедист. Шофьорът е избягал. Дори не е спрял. Друг велосипедист, придружавал пострадалия, ни даде доста подробно описание. Характерно лице и необичайна прическа.
— Как мога да ви помогна?
— Преди около час полицай от моя отдел съвсем случайно видял един от хората на Гризман. Моят човек решил, че става въпрос за неправилно паркиране, но се оказало, че вашият провежда наблюдение. Разполагал и с портрет в колата на някакъв американец на име Уайли. Впоследствие колегата ми се сетил, че това е същото лице, което свидетелят е описал.
— Разбирам — отвърна секретарката на Гризман.
— Затова трябва да покажа портрета на свидетеля. За потвърждение.
— С удоволствие ще ви дам копие.
— Ако не ви затруднявам — отвърна Мюлер.
— Съвсем не.
— Много ви благодаря.
Секретарката влезе в кабинета на Гризман и Мюлер чу отварянето на чекмедже. Жената излезе след малко с лист картон, пъхнат в прозрачен найлонов джоб. Включи ксерокса. Разнесе се тихо бръмчене и миг по-късно замириса на изгорял тонер. Откъм коридора долетя глухото тракане на вратата на асансьора. От него слязоха още две секретарки. Дамски чанти, палта, енергична утринна походка. И двете минаха покрай тях усмихнати и любезни, готови да се заловят за работа.
Секретарката на Гризман вдигна капака на ксерокса и постави рисунката с лицето надолу. Натисна бутона. Машината замърка. Копието бе готово.
Вратата на асансьора се отвори отново. Не беше Гризман. Някакъв мъж в костюм. Мюлер го познаваше бегло. Мъжът му кимна, поздрави го с „добро утро“ и отмина.
Секретарката на Гризман подаде копието на Мюлер. Оригиналът бе нарисуван с цветни моливи. Слаб, дори кльощав мъж с издадено чело и остри скули, дълбоко разположени очи и дълга руса коса.