— Освен всичко останало.
— Звучи ми добре — каза Ричър.
— Трябва да се връщаме.
— Може да грешиш.
— Не мисля, че греша.
— Може това да е най-обикновен двор. Заобиколен от общински жилища за социално слаби. Стаи без изглед. Апартаменти, които наемаш, когато останеш без работа. Така обаче разполагаш с цяла сутрин да стоиш във входа от другата страна на улицата и да наблюдаваш хотела.
— Смяташ, че се е прибрал у дома?
— Мисля, че трябва да разберем.
— Това е капан, Ричър.
— Знам. Но трябва да ги накараме да се притеснят от нас. Трябва да усилим натиска. Трябва да ги принудим да ни кажат името на търговеца на самоличности. Сигурен съм, че е сред тях. Трябва да разберем новото име на Уайли. Това може да се окаже единственият начин да го научим. Дай ми точно две минути. Ако дотогава не съм излязъл, ела и ми помогни.
27
Ричър тръгна по алеята. Беше тясна, едва около метър и половина. Наподобяваше коридор в евтина жилищна сграда. Пред него се появи правоъгълник от светлина. Утринен сумрак, пясъчни нюанси. Нито следа от хора. Вероятно се бяха наредили покрай стените от двете страни на изхода.
Ричър навлезе в мрака, като опря върховете на пръстите си в каменните стени отстрани, за да остане по средата на алеята. Пристъпваше шумно и шляпането на подметките му отекваше първо от стените, а после и от покрива. Отпред нищо не се промени. Утринна светлина и боядисан цимент. Стени, боядисани в земни нюанси. Светли и чисти. Тухлена пътека като на някои тротоари. Никакви препятствия. Нито сондажни тапи, нито хидрантни кранове. Модернизъм в стила на петдесетте години.
Ричър продължи напред.
Последните три крачки в края на алеята измина тичешком, в резултат на което влетя в двора, спря едва когато се озова в средата и се обърна.
Осем души.
Всичките притиснали гърбове към стената. Очевидно очакваха по-предпазлива поява. Четирима от тях бяха старите му познайници от бара, в който бе отишъл първия път. Германия за германците. Явно се бяха възстановили от онази среща. Трима от останалите изглеждаха по сходен начин, но още не бяха пострадали. Като че ли бяха малко по-възрастни. Вероятно бяха избрани по заслуги. Един не държеше нищо в ръцете си. Друг стискаше бейзболна бухалка. Трети — счупена бутилка от кафяво стъкло, назъбена като миниатюрна корона. Този пръв ще се озове на земята, реши Ричър. Другият с бухалката може да почака. Бухалката е безполезна в подобни мелета. Първите четирима няма да посмеят да атакуват първи. Ще имат едно наум. А примамката от отсрещния вход изобщо няма да го нападне. Задачата му е съвсем различна. Следователно първите нападатели ще бъдат трима. Не е голям проблем. Макар че в края на краищата кой знае.
Мъжът с бухалката нападна пръв. Което бе глупаво, но предвидимо. Това бе най-голямото им оръжие. То задаваше тона. Но бе напълно безполезно в ръцете на тичащ човек. Никой не може да удря с бухалка, докато тича по стадиона. Нито Бейб Рут, нито Джо Димаджо, нито Мики Мантъл. Нито дори Тед Уилямс в най-добрите си години. Безполезно усилие, но показателно за примитивната им тактика.
Явно възнамеряваха бухалката да свали Ричър на земята, след което да се появи онзи с бутилката и да започне да забива острите ѝ ръбове в тялото му. Което означаваше, че нападателят със счупената бутилка ще последва приятеля си с бухалката, ще тръгне на две крачки след него и ще чака момента си на слава. Всъщност тук ставаше въпрос за един друг, механичен момент, наричан още инерция.
Който бе нож с две остриета.
Ричър пристъпи встрани, за да избегне нападателя с бухалката, и се сблъска с другия, който стискаше бутилката. Срещата между двете тела, устремили се едно към друго с висока скорост, приличаше на челен удар на магистралата. Ричър не откъсваше поглед от бутилката, която онзи мъж бе протегнал напред в дясната си ръка и сега, изпаднал в паника, насочваше към лицето му. Така нещата се свеждаха до преценка на подходящия момент. Което бе далеч по-лесно, отколкото да удариш бейзболна топка. Ричър замахна с лявата си ръка като човек, който гони пчела на пикник, и удари дясната ръка на нападателя, в резултат траекторията на бутилката рязко се промени и тя прелетя на безопасно разстояние над лявото рамо на Ричър. Това му предостави достатъчно време и пространство, за да замахне с дясната си ръка и да стовари мощно кроше в лицето на мъжа. Благодарение на вложената огромна кинетична енергия ефектът бе като от удар с пневматичен чук. Нападателят се стовари на земята далеч по-бързо, отколкото изискваше земното притегляне, а Ричър се завъртя и натисна с крак бутилката, за да не може никой друг да я използва. После се обърна с лице към типа с бухалката, който бе залитнал безпомощно зад гърба му.