— Той няма представа колко сериозно е положението.
— Трябва ли да му кажем? — попита Синклер. — Трябва ли да изпратим официална молба за съдействие?
— Това би било катастрофа в политически аспект — възрази Уайт. — Демонстрация на слабост. Русия не е толкова далече. Не можем да вадим на показ мръсните си ризи.
— И бездруго е прекалено късно — добави Уотърман. — На германците ще им трябва половин ден, за да ни отговорят. После ще ни трябва още един ден, за да влязат в час. Може дори повече, защото те започват от нулата. Което означава, че Уайли ще разполага с трийсет и шест часа преднина. За толкова време може да стигне където си иска. Германия вече е голяма страна.
Кабинетът на Дремлер се намираше на четвъртия етаж на сграда, която бе изцяло негова собственост. Той слезе с асансьора, произведен през петдесетте години. Бавен, но надежден. Трябваха му двайсет секунди, за да се спусне във фоайето. За това време Дремлер вече бе продал трийсет и три чифта обувки, внос от Бразилия. Статистика, която галеше ухото. Един милион чифта седмично. Над петдесет милиона чифта годишно.
Той напусна сградата и се озова навън, под лъчите на бледото обедно слънце, на три преки от бара с лакираната дъсчена фасада. До неотдавна подобен час се смяташе за твърде ранен за обедна почивка, но днес заведението вече бе пълно. Новото стъпаловидно работно време предполагаше безкрайна върволица от обедни почивки през целия ден.
Дремлер си проправи път сред тълпата, като кимаше на едни и поздравяваше други. Запъти се към Волфганг Шлуп, който седеше край бара. Определено не бе от най-впечатляващите представители на човешката раса. Черна коса, черни очи, слабо, мургаво лице, дребен и кльощав. Но беше полезен. И можеше да стане още по-полезен. Дремлер си проправи място първо с рамо, после с лакти и застана с гръб към салона.
— Как е бизнесът, господин Шлуп? — попита той.
— Какво искате? — отвърна Шлуп.
— Информация — поясни Дремлер. — За каузата. Нова Германия разчита на вас.
Появи се барман с дебела памучна престилка и Дремлер си поръча еднолитрова халба бира.
— Каква информация? — попита Шлуп.
— Изработил си шофьорска книжка и лична карта на един американец.
— Стоп! Нищо не съм изработвал!
— Добре, предал си поръчката на твоите партньори в Берлин. Те са изработили документите. А ти само си задържал половината пари.
— И какво от това?
Дремлер размърда лакти, за да си осигури още малко място, и извади рисунката. Разстла я върху бара и каза:
— Този тип.
Косата, челото, скулите. Дълбоко разположените очи.
— Не си го спомням — отвърна Шлуп.
— Мисля, че си го спомняш.
— Защо те интересува?
— Важно е за каузата.
— Коя кауза?
— Трябва ми новото му име.
— Защо ти е да го знаеш?
— Искаме да го открием.
— Знаеш, че не мога да ти кажа — отвърна Шлуп. — Това ще съсипе бизнеса ми. Никой няма да ми има доверие.
— Само този път. По изключение. Никой няма да разбере. Той и бездруго е загазил. Искаме да се доберем първи до него. В момента пътува нанякъде с микробус, взет под наем. За да натовари нещо. Предполагаме, че стоката е тежка, предвид размерите на микробуса. Може да става въпрос за оръжие. Или за нацистко злато, измъкнато от някоя солна мина.
— И ти го искаш.
— За всички нас. За каузата. Ще ни бъде от голяма полза.
Шлуп не отговори.
— Разбира се, има възнаграждение за всеки, който ни помогне. Наречи го хонорар за консултация. Или просто комисиона, ако предпочиташ.
— Рисковано е — отвърна Шлуп. — Това е като тайната на изповедта при свещениците. Не мога да я наруша.
— Размерът на възнаграждението ще отразява размера на риска.
Шлуп погледна рисунката.
— Мисля, че си го спомням — каза той. — Работил съм с доста американци. Мисля, че този избра три различни имена. Първите две включваха само лична карта и шофьорска книжка, но ми се струва, че при третото имаше и паспорт.
— Какви бяха имената?
— Минаха месеци оттогава. Трябва да проверя.
— Не ги ли помниш?
— Чувам стотици имена.
— Кога можеш да го направиш?
— Когато се прибера у дома.
— Обади ми се веднага, става ли? Много е важно. За каузата.
— Добре — съгласи се Шлуп.
Дремлер кимна доволно и си тръгна по същия начин, по който бе дошъл: проправяше си път с рамото напред, кимаше и поздравяваше и накрая отново се озова под бледите слънчеви лъчи отвъд вратата.
Барманът, който му бе сервирал халбата бира, посегна към телефона.