Той тръгна по стълбите, подмина фоайето на втория етаж, после това на третия и се озова пред вратата.
Уайли го чу да идва. Беше се облегнал на стената в сянката между противопожарното табло и тръбите за топлата вода. В ръката си държеше пистолет. Неговата берета от армейските излишъци, купена от двама глупаци, които крадяха от военните складове, в същия този бар, в който приказливият господин Шлуп въртеше своята не толкова тайна търговия.
Шлуп се появи откъм стълбището, сви наляво и отключи вратата. Уайли излезе от сянката и го блъсна през прага, като продължаваше да стиска пистолета в ръка. Изрита вратата с пета, за да я затвори, след което избута Шлуп по коридора към просторната дневна, издържана в модерни сиви тонове на фона на червените тухлени стени. Там Шлуп се препъна, падна върху черния кожен диван и остана да лежи безпомощен.
Уайли се надвеси над него и насочи пистолета в лицето му.
— Чух, че си щял да ме продадеш, Волфганг.
— Не е вярно — увери го Шлуп. — Никога не бих го направил! Това ще съсипе бизнеса ми.
— Обещал си на Дремлер да го направиш.
— Щях да си измисля някакво име и да го пратя за зелен хайвер.
— Тук ли държиш архива си?
— Всичко е кодирано.
— Защо не си измисли име в бара? Защо изчака да се прибереш у дома, при записките си?
— Дремлер ли ти каза?
— Няма значение кой ми е казал. Ти щеше да ме предадеш. Щеше да потърсиш името ми в записките. Дремлер ти е казал да му се обадиш веднага щом си готов, защото е важно за каузата.
— Не, човече, няма такова нещо! Това са глупости! Как бих могъл да го направя? Никой няма да ми има доверие.
— Защо не си измисли някакво име в бара?
Шлуп не отговори.
— Покажи ми архива — нареди Уайли.
Шлуп се изправи с усилие и двамата с Уайли тръгнаха бавно по коридора, по който бяха дошли в хола. През цялото време пистолетът оставаше насочен в гърба на Шлуп. Така се озоваха в малка спалня, която търговецът на фалшиви документи използваше като офис. Той посочи една лавица и каза:
— Червената папка.
Приличаше на обикновена папка, с тази разлика, че имаше четири, а не две или три халки за нанизване на перфорираните листа. Самите листа бяха изпъстрени с шифровани редове и подредени в стройни колони думи, които не означаваха нищо. Вероятно съдържаха информация за старото име, новото име, номера на паспорта, на шофьорската книжка и личната карта.
— Къде съм аз? — попита Уайли.
— Нямаше да те продам.
— Защо тогава не си измисли име в бара?
— Дремлер греши, човече. Мисли си, че в момента пътуваш някъде из страната с микробус и търсиш нацистко злато. Очевидно не е така. Сгрешил е за това, което означава, че може да е сгрешил и за всичко останало. Логично, нали? Защо изобщо го слушаш?
— Не слушам него — отвърна Уайли, — а бармана. Дремлер те е попитал и ти си му отговорил. Възнамерявал си да ме продадеш. Ако не възнамеряваше да го направиш, щеше да му подхвърлиш фалшиво име още в бара. Или добре, сепваш се в първия момент, но минута по-късно идваш на себе си и му обясняваш: да, спомням си го, сега се казва Шмит. Или нещо подобно. Но ти не си го направил.
— Той ме плаши, човече. Може да ми създаде куп проблеми. Да, щях да му кажа, но после си промених решението.
— Когато ме видя?
— Не, преди това.
— Не ти вярвам.
— Това би съсипало бизнеса ми!
— Дремлер ти е обещал да покрие загубите.
— Кълна се, човече! Не си прав! Промених си решението. Никога не бих го направил.
Започнеш ли нещо, довърши го до края. Всичко или нищо.
— Предпочитам да играя на сигурно — каза Уайли.
Хвана пистолета с другата ръка, замахна бързо и рязко и стовари ръба на ръкохватката върху слепоочието на Шлуп. Не искаше да стреля. Не и тук. Щеше да вдигне излишен шум. Удари отново, като този път улучи другото слепоочие и главата на Шлуп подскочи рязко като на парцалена кукла. Когато тялото му се отпусна, Уайли замахна отново, рязко и мощно, отгоре надолу, като с чук или брадва, и заби пистолета в темето на Шлуп. Фалшификаторът рухна на колене. Уайли го удари отново. Шлуп се олюля напред и падна по лице. Уайли клекна и пак го удари, отново и отново, отново и отново.
Изпука кост, потече кръв.
Уайли спря и си пое дъх. Провери врата на Шлуп за пулс.
Нищо.
Изчака цяла минута, за да бъде сигурен. Пак нищо. Той изтри пистолета в ризата на Шлуп, взе червената папка и си тръгна.
30
Ричър седеше тихо в единия ъгъл на стаята в консулството в очакване телефонът да звънне. Чудеше се кой ще го направи пръв — някой агент на ФБР от Ню Орлиънс или Мюлер от Пътната полиция. Все едно чакаше победителя в състезание, в което победата грабва най-бавният състезател. Представи си как слънцето изгрява още сънено над делтата на Мисисипи, а местните федерални агенти едва се събуждат и закусват бавно и спокойно, след което отиват на работа. Към този момент процесът би могъл да набере известна скорост. Предвид натиска, оказан от Уотърман и Ландри, най-вероятно разговорът с майката на Уайли щеше да бъде първата им задача за деня. Нищо чудно да позвънят на вратата ѝ още в осем сутринта, тъй като добре знаят, че хората, които получават социални помощи, гледат да не създават проблеми на държавните институции. Лежерната, полузадрямала Луизиана се надпреварваше с микробуса на Уайли, който се намираше на осем хиляди километра от нея и летеше с над сто километра в час по магистралата към Хановер, подминаваше го и продължаваше на юг. Кой щеше да стигне пръв?