Оказа се петата ферма отдясно на пътя. Бишоп караше бавно, за да четат имената. Затова успяха да я разгледат добре. Не че имаше много за гледане. Петнайсетина декара, засадени в идеални лехи, заети предимно от някакво тъмнозелено растение, най-вероятно зеле, малка къща, малък гараж и малка барака, разположена отзад. Това беше всичко. Гаражът можеше да побере мерцедес комби. Бараката можеше да побере малък трактор или култиватор. Но не и откраднат камион за мебели.
Бишоп спря след два километра.
— Трябва да се върна и да почукам на вратата — каза Ричър.
— Рисковано е — отвърна Синклер.
— Уайли не е тук. Не видяхме нов микробус. Нито пък стар.
— Това не доказва, че чичо Арнолд не е замесен по някакъв начин.
— Няма да ме застреля, щом ме види на прага. Ще се престори на глупав. Ще се опита да се измъкне с приказки. И аз ще го оставя да се измъкне, ако се налага. Съгласен съм, че ако микробусът беше тук, щеше да бъде различно.
— Уайли може да се появи, докато си още там.
— Възможно е. Но е малко вероятно. Ако се случи, сигурен съм, че сержант Нили ще измисли нещо.
— Трябва да отидем всички.
— Нямам нищо против — отвърна Ричър.
Бишоп не каза нищо.
— Арнолд Мейсън е американски гражданин — каза Синклер. — Ти си служител на консулството. Имаш пълното право да установиш контакт с него.
— Не можем да си позволим грешка — отвърна Бишоп.
— Ще прекратим контакта при първия признак за нещо нередно.
— Не се приближавайте прекалено — посъветва ги Ричър. — Не и в първия момент. Не и докато не се убедим.
Бишоп направи обратен завой по тесния път.
Парцелът, който Гелб Бауернхоф заемаше, бе с размери сто метра ширина и двеста метра дължина. Колкото на двор в някое скъпо американско предградие. Но въпреки това си бе ферма. Макар и миниатюрна. В нея нямаше нищо жълто. Небето беше сиво, калта кафява, а зелките масленозелени. Бишоп зави по алеята, която водеше към къщата. Самата алея не бе застлана с чакъл и представляваше два коловоза в отъпканата пръст. Големият син опел премина бавно по тях. Гаражът бе право напред, а къщата вляво. На около осемдесет метра от пътя.
Бишоп продължи. Не последва никаква реакция. Колата спря на мястото, където от алеята се отделяше пътека, която водеше към къщата. Отново никаква реакция.
Тогава от къщата излезе мъж.
Остави вратата отворена, измина две крачки, спря на пътеката и впери поглед в тях. Беше на възрастта на Ричър. На трийсет и пет може би. Висок и изправен. С руса коса, безформен сив пуловер и безформен сив панталон.
И боси крака.
— Аз ще отида пръв — каза Ричър и излезе бавно от колата.
Мъжът на пътеката го следеше с поглед. Всичко беше наред. Ричър продължи стъпка по стъпка, докато се озова лице в лице с мъжа. Като търговски пътник, който иска да продаде нещо. Или като съсед, дошъл да търси съвет.
— Трябва да говоря с Арнолд Питър Мейсън — каза Ричър.
Мъжът не отговори. Не реагира по никакъв начин. Погледът му бе втренчен някъде зад рамото на Ричър, където нямаше нищо освен зеле.
— Господин Мейсън? — попита Ричър.
Мъжът го погледна. Имаше сини очи. И празен поглед. Там, отзад, не се случваше нищо. Лампите светеха, но нямаше никой вкъщи. Синът инвалид. На същата възраст като Уайли. От същото поколение като така наречения племенник. На трийсет и пет години, но все още не живееше самостоятелно.
Ричър посочи къщата с една ръка, а с другата имитира прегръдка през рамото и каза:
— Да влезем вътре.
Мъжът остана неподвижен за миг, после се обърна и се запъти енергично към прага. Босите му крака шляпаха по земята. Отвори рязко вратата, която се блъсна в стената, и извика:
— Mutti! Мамо!
Той направи крачка назад и зачака.
Появи се нисичка жена, чиста и спретната. Посивялата ѝ руса коса беше подстригана късо. Беше на около шейсет и пет. Имаше мило лице. Уморено и сбръчкано, но все още красиво. Усмихна се любезно на Ричър, сякаш искаше да каже, че не се съмнява, че разбира ситуацията, после се извърна и благодари на сина си за добре свършената работа. Стисна дланите му, потупа го по рамото, погали го по лицето и го прати вътре в къщата. После излезе навън и застана до Ричър. Изгледа го за миг и попита:
— От армията ли сте?
Говореше английски с акцент, но уверено.
— Как разбрахте? — отвърна Ричър.
— Арнолд ме предупреди, че ще ни потърсите.
— Така ли?
— Смяташе, че ще дойдете по-рано, но все пак…
— Аз съм майор Ричър.
— Госпожа Мейсън.
— Арнолд у дома ли е?