Колкото до „Сендеро Луминосо“, или „Сияйната пътека“ към революцията, името бе заето от писанията на покойния вече марксистки философ на Перу, Хосе Карлос Мариатеги. През 1980 година Абимаел Гусман се бе обявил за негов последовател и се помаза като „четвъртия меч на световната революция“, приемайки за свои предшественици и учители Маркс, Ленин и Мао Цзе Дун. Всички останали революционери бяха шарлатани в очите на Гусман, включително приемниците на Ленин в Съветския съюз и Фидел Кастро в Куба.
Партизаните от „Сендеро Луминосо“ бяха убедени, че ще свалят правителството на Перу и ще управляват цялата страна. Но не веднага. Движението твърдеше, че измерва времето в десетилетия, не в години. То вече беше голямо и силно с непрекъснато растящо влияние и численост на водачите си, та Мигел се надяваше да види още приживе правителството свалено. Но не докато е в тази противна джунгла. Засега той очакваше нови нареждания за затворниците, които щяха да дойдат вероятно от Аякучо, исторически град в подножието на Андите, където „Сендеро“ упражняваше почти пълен контрол. Всъщност на Мигел му беше все едно откъде идват нарежданията, стига да пристъпи към действие колкото може по-скоро.
Стигнал до река Хуалага, внезапно разтворила джунглата, той спря да я огледа.
Широка, кална и кафеникава от наносите на Андите, Хуалага бавно течеше към устието си в река Мараньон на около петстотин километра по-надолу, след което се вливаше в могъщата Амазонка. Преди много векове португалските пътешественици нарекли поречието на Амазонка и притоците й Rio Mar, Реката-море.
Като се приближиха още повече, Мигел видя два дървени плавателни съда по около десетина метра дълги с по два извънбордни мотора, заседнали до брега. Густаво, водачът на групата, която ги бе посрещнала на импровизираната писта, даваше нареждания за товарене на багажа, донесен от групата. Той показваше как да бъдат разпределени пасажерите в лодките; пленниците трябваше да бъдат в първата. Мигел с одобрение отбеляза, че Густаво поставя двама въоръжени пазачи, докато траеше товаренето — предпазна мярка срещу евентуалната внезапна поява на правителствени части. Удовлетворен от онова, което ставаше наоколо, Мигел не виждаше причина да се намесва. Щеше да поеме командването едва в Нуева Есперанса.
За Джесика реката представляваше бездна към един непознат свят, отделен напълно от онзи другия, останал зад тях. Блъскани от пушките, тя, Ники и Ангъс газеха до колене във водата, за да се качат на една от лодките, а после им наредиха да седнат на влажното й дъно, сковано от дъски по дължината на кила. Можеха да се облегнат на ръба на борда, но и това положение бе непоносимо за по-дълго време.
Джесика забеляза, че Ники е пребледнял, и изведнъж взе да повръща. Макар от устата му да излизаше само малко слуз, целият му гръден кош се надигаше. Тя се приближи до него и го подпря, оглеждайки се отчаяно за помощ отнякъде.
Мъжът с одраното лице бе прекосил водата и бе стигнал до лодката. Преди да го заговори, единствената жена, която бе с тях, се бе появила и Одрания й нареди:
— Дай им още вода. Най-напред на момчето.
Сокоро напълни тенекиено канче с вода и го подаде на Ники, който жадно го изпи, и конвулсиите му утихнаха. После промълви немощно:
— Гладен съм.
— Тук няма храна — каза му Боделио. — Продължаваме пътя си. Ще почакаш.
— Трябва нещо да му дадете — възрази Джесика.
Одрания не отговори, но по нареждането му за водата бе станало ясно какъв е по професия, и Джесика укорително продължи:
— Вие сте лекар!
— Това не е ваша работа.
— И американец — обади се Ангъс. — Чуй му акцента. — От водата Ангъс се бе посъвзел и се обърна към Боделио: — Прав съм, нали, копеле? Не те ли е срам!
Боделио само се извърна и се качи в другата лодка.
Сокоро, която чу разговора, нещо се поколеба. После бръкна в торбата на рамото си и извади голям американски шоколад. Без да приказва, тя скъса обвивката, начупи го на няколко парченца и предложи на всеки пленник по две. Ангъс беше последен и поклати глава: