— Дайте моите на момчето.
Сокоро зацъка от раздразнение и взе, че хвърли целия шоколад в лодката. Той падна в краката на Джесика. В същия момент Сокоро се обърна и се качи във втората лодка.
Когато и двете лодки се насочиха нагоре срещу течението, Сокоро се ядоса на себе си от онова, което току-що беше направила. Надяваше се, че никой не я е видял, защото да дадеш на пленници шоколад, какъвто не можеше да се купи в Перу, бе проява на слабост или на глупаво състрадание — чувства, достойни само за презрение у един революционер.
Преди по-малко от седмица Сокоро си бе напомнила да не се поддава на такива недостойни чувства. Това бе станало вечерта след отвличането, когато жената, момчето и старецът лежаха в безсъзнание на пода на втория етаж в къщата край Ларчмънт. Тогава Сокоро полагаше всички усилия да ги намрази: наричаше ги мислено „богати буржоазни отрепки“, епитет, от който още не се бе отказала. Но както тогава, така и сега, това чувство на омраза бе насилствено и тя си го признаваше, макар и с упрек към себе си.
Беше си казвала, че трябва решително да обърне гръб веднъж завинаги на спомена за всички онези неща, които бе харесвала — поправка: бе се заблуждавала, че харесва — през трите години, прекарани в САЩ. Трябваше само да мрази, да мрази и пак да мрази Америка. Както и тези пленници.
Като гледаше първата лодка да напредва по река Хуалага, Боделио си мислеше, че цялото това пътешествие скоро ще свърши, и беше доволен. Надяваше се скоро да се върне в Лима, защото нямаше повече ангажимент към целия план. Бяха му обещали да го освободят, щом докара пленниците в добро здравословно състояние. А те бяха здрави, дори в нечовешката влажна жега.
Всъщност най-много от всичко сега копнееше за едно питие, по-точно за няколко. Искаше да се напие при първа възможност. Възнамеряваше да спре да взима антабюз веднага щом се разделят с Мигел. Но доколкото разбираше, нямаше да е скоро. Искаше да се върне и при онази жена в Лима. Знаеше, че е била проститутка и се напиваше като него, но в целия му объркан и съсипан живот бе останала единствено тя и му липсваше. В самотата си бе направил нещо строго забранено миналата седмица: използвал бе един от телефоните в колите, за да й се обади. Оттогава много се тревожеше да не би Мигел да разбере, но явно му се беше разминало. О, как имаше нужда от едно питие.
Малко преди да слязат на брега при Нуева Есперанса, Джесика, Ники и Ангъс заедно с всички останали бяха облени от пороен дъжд. Но щом лодката бе вързана до малкия грубо издялан дървен кей, дъждът спря така внезапно, както бе започнал. Сърцата на тримата се свиха, щом видяха какво отвратително място ги чакаше.
Зад неравната кална пътека от речния бряг се виждаха няколко десетки порутени къщици, същински колиби, построени коя от стари сандъци, коя от ръждясала ламарина и подпрени на бамбукови стъбла. Повечето нямаха прозорци. Фасадите на само две от тях наподобяваха на витрини. Сламените покриви отдавна имаха нужда от потягане, а тук-там се виждаха зейнали дупки. Наоколо се търкаляха празни консервени кутии и всякакви боклуци, щъкаха десетина проскубани пилета, а там встрани мухи бяха накацали мъртво куче. Дали отвъд нямаше нещо по-човешко? Безнадеждният отговор дойде, когато тръгнаха по разкаляната пътека, отвеждаща извън селото. Тя се качваше по хълма, но от двете й страни освен видените вече къщи се издигаха само крепостните стени на джунглата. Някъде преди върха на хълма пътеката изчезваше.
По-късно Джесика и другите щяха да узнаят, че Нуева Есперанса бе рибарско село, използвано от време на време от „Сендеро Луминосо“ за цели, които организацията искаше да останат в тайна.
— Движи се! Давай! По-живо! — подвикваше Густаво на пленниците, като им правеше знаци да вървят по-бързо.
Онова, което се случи две минути по-късно, надхвърляше всякакви техни опасения.
След като извървяха, придружени от Густаво и още четирима въоръжени мъже, калната пътека, те бяха въведени в една колиба, най-отдалечената от реката. Необходими им бяха няколко минути да започнат да различават обстановката в полумрака. Тогава Джесика направо изпищя от ужас.
— О, боже, не! Не може да ни затворите така! В клетки! Като животни! Моля ви! Не!
В отсрещния край на колибата бе видяла три килии като кафези, всяка по-малко от квадратен метър. Решетките бяха направени от тънки, но здрави бамбукови стъбла, вързани под ъгъл. Между всеки две клетки бяха опънати жици, така че да е изключен всякакъв допир между обитателите им, както и подаване на каквото и да било от един на друг. Всяка клетка се затваряше с метално резе, заключено отвън с тежък катинар. Вътре имаше ниско дървено легло и тънък мръсен дюшек, а редом — калайдисано ведро, предназначено вероятно за тоалетна. Наоколо се разнасяше непоносима воня.