— Карай към Куийнс — каза Партридж на шофьора. Той носеше вестника „Семана“ с превода на Моуни и прочете адреса на погребалното бюро на Годой. После се обърна към Китъринг:
— Дон, ето какво знаем и какво се питаме.
Двайсет минути по-късно Хари Партридж, Дон Китъринг и Джонатан Моуни седяха в тясната приемна на Алберто Годой срещу въздебелия плешив собственик. Тримата бяха влезли направо вътре, без да обръщат внимание на секретарката, която се опита да им задава въпроси. По нареждане на Партридж Мин Ван Кан остана в колата. Ако беше необходимо, щяха да го повикат по-късно. Без никой да забелязва, камерата му обхождаше и снимаше цялата фасада на погребалната къща.
Иззад дима на неизменната си цигара собственикът на погребалното бюро оглеждаше посетителите с подозрение. На свой ред те вече бяха добили представа за занемарената обстановка, подпухналото му от пиене лице и лекетата по черното му сако и сивите раирани панталони. Нямаше съмнение, че нито той, нито бизнесът му претендираха за изисканост.
— Мистър Годой — започна Партридж, — както вече обясних на дамата вън, ние сме от телевизионната компания Си Би Ей. Казвам се Хари Партридж.
Годой плесна с ръка по коляното си.
— Амчи да. Вие, дето съобщавате все за онова отвличане.
— Точно така, и по тази причина сме дошли при вас. — И като извади вестника, попита: — Чели ли сте това тук?
Годой направи кисела гримаса.
— Подъл кучи син! Няма никакво право да печата неща, дето е подслушвал. Кво ви интересува?
— Бихме искали да ни отговорите на няколко въпроса, мистър Годой. Най-напред, как се казва човекът, който е купил ковчезите? Как изглежда? Можете ли да ни го опишете?
Собственикът поклати глава.
— Това си е моя лична работа.
— Но е много важно. — Партридж съвсем съзнателно говореше тихо и приятелски. — Възможно е да има връзка с онова, което току-що споменахте: отвличането на семейство Слоун.
— Не разбирам каква. — В гласа на Годой се долавяше упорство. — Казах ви, че е лична работа, и няма какво да ме питате. И ако не възразявате, зает съм.
— Каква бе цената на тези ковчези, Годой? — намеси се за пръв път Дон Китъринг. — Искам да чуя колко ви платиха.
Лицето на Годой пламна.
— Колко пъти ще ви разправям, че си гледам работата, и вие да си гледате вашата.
— Точно това и правим — каза Китъринг. — И сега отиваме оттук направо в Нюйоркската данъчна служба. Макар тук да пише — той посочи „Семана“, — че са ви платили в брой за трите ковчега, сигурен съм, че сте документирали и платили някакъв данък, който фигурира в книжата ви заедно с името на купувача. — И като се обърна към Партридж, предложи: — Хари, защо се разправяме с този упорит човек, ами не отидем направо в данъчното?
Годой, който само миг преди това бе пребледнял, взе да заеква.
— Ей, чакайте. Една минута само.
— Моля? — Китъринг се обърна към него с най-невинното си изражение.
— Аз може би…
— Може би не сте платили и данък дори, само сте си прибрали парите — помогна му Китъринг остро, зарязал позата на вежливост и дружелюбност.
Партридж, който не бе виждал досега икономическия кореспондент да действа така, мислено се похвали, че го е взел със себе си.
— Слушайте ме внимателно, Годой — продължи Китъринг. — Телевизия като нашата има какви ли не връзки и ще ги използваме, ако трябва, особено сега, когато правим всичко възможно да помогнем на наш колега, чието семейство е станало жертва на мръсно престъпление. Трябват ни бързи и точни отговори на въпросите и ако ни помогнете, ние също ще ви помогнем, като не разкриваме онова, което не ни интересува за вас. Продажби, доходи, неплатени данъци… Но ако не ни отговорите честно и почтено, още днес ще докараме тук и ФБР, и нюйоркската полиция, и данъчната полиция, и кого ли не още. Така че, избирайте, с нас ли искате да си имате работа или с тях?
Годой само ближеше устни.
— Добре де, ще ви отговоря, приятели. — Гласът му трепереше.
— Твой ред е, Хари — подкани го Китъринг.
— Кажете ми сега кой купи ковчезите, мистър Годой.
— Каза си името — Новак. Ама не му повярвах.
— Вероятно сте имали право. Знаете ли нещо друго за него?
— Не.
Партридж бръкна в един от джобовете си.
— Ще ви покажа една снимка. Отговорете ми само с „да“ или „не“. — И той поднесе пред очите му фотокопие на портрета с молив, нарисуван преди двайсет години от състудента на Улисес Родригес.
— Той е — без колебание каза Годой. — Това е Новак. Само че е по-стар…
— Знаем това. Съвсем сигурен ли сте?