— Мисля, че те разбирам — каза Партридж, — но обясни ми точно какво искаш да откриеш.
— Просто банките. Каквато и информация да получим, тя ще ни отведе до банките, в които тези пари са били внесени, а чиновникът е записал върху тях цифрите и номерата. А ако ни се усмихне щастието, можем да попаднем на самата банка, оперирала с тези пари. Вероятността, естествено, е много малка, но пък не е изключено да открием с коя банка са свързани похитителите и къде имат сметка. Оттам нататък се откриват нови пътища за твоето разследване, Хари.
9
В канцеларията на Алберто Годой напрежението постепенно спадаше. В края на краищата, помисли си той, не бе направил нищо незаконно, продавайки три ковчега на Новак или каквото е там истинското му име. Откъде да знае, че някой ще ги използва за престъпление? Е, и двата пъти Новак му се видя подозрителен и не повярва на нито една дума от измислиците защо му трябвали ковчези. Но кой може да го докаже? Няма начин. Тревожеше го само данъкът, който добави към стойността на първите два ковчега, без да я съобщава на властите, и това, че сумата, получена от Новак в брой, не фигурираше никъде в счетоводните му книги. Откриеха ли го, наоколо му щеше да се разсмърди здравата. Е, ако тия нахалници от телевизията не се раздрънкат… лично той нямаше да си отвори устата за нищо от случилото се днес, стига онова любопитно плямпало от „Семана“ да не се е довлякло наблизо.
— Дайте ми сега един лист хартия — каза Дон Китъринг, посочвайки двете купчини банкноти все още на бюрото — да ви напиша разписка за парите, които ще вземем.
Годой отвори едно от чекмеджетата, в което държеше най-различни неща, и извади тесте разчертана хартия. Преди да затвори чекмеджето, забеляза един лист от бележник със собствения му почерк. Беше го пъхнал вътре преди повече от седмица и го бе забравил.
— Ей, тук има още нещо! Като дойде втория път тоя Новак, взех че записах…
— Какво има още? — остро го прекъсна Партридж.
— Нали ви споменах за катафалката „Кадилак“ с някакъв друг човек на волана. Натовариха ковчега на нея.
— Ей?
— Записах й номерата — подаде Годой листа от тефтер. — Пъхнал съм го тук и съм го забравил.
— Как ви е хрумнало да го направите? — попита Китъринг.
— Ами сигурно нещо… — вдигна рамене Годой. — Има ли значение?
— Няма — отвърна Партридж. — Но все пак ви благодарим. Ще направим проверка. — Той сгъна листа и го пъхна в джоба си без особена надежда да излезе нещо от него. Спомни си, че табелите с номерата на експлодиралия в Уайт Плейнс микробус „Нисан“ се оказаха фалшиви, но все пак трябваше да се проверява всяка следа, независимо накъде води.
Мислите на Партридж се бяха насочили вече към нещо по-конкретно. Реши, че поне част, ако не всичко от онова, което вече бяха открили, включително уликите за съучастието на Улисес Родригес, трябваше да бъде съобщено най-късно до няколко дни. Имаше някакви норми за задържане на информация в Си Би Ей. И макар досега да бяха имали късмет, нещата можеха да се променят всеки момент. В края на краищата те бяха преди всичко журналисти. И Партридж усети как го обзема вълнение от възможността да съобщи за известен напредък, така че сега трябваше добре да обмисли как да изложи новините.
— Мистър Годой — започна Партридж, — може и да сме на погрешна следа, но вие все пак много ни помогнахте. Какво бихте казали да направим един видеозапис и вие да повторите повечето от онова, което вече ни казахте?
На Годой му хареса идеята да се появи по телевизията, но после си даде сметка, че това ще го изложи на риска да го разпитват впоследствие, може би дори и за данъците, дето толкова го тревожеха, затова поклати глава отрицателно.
— Не, благодаря.
Прочел сякаш мислите му, Партридж обясни:
— Няма нужда да казваме кой сте, нито ще показваме лицето ви. Ще направим така нареченото силуетно интервю, поставяйки ви срещу светлината, за да се вижда само сянката ви. Можем да изменим и гласа ви.
— Ще звучи все едно, че излиза от кафемелачка — допълни Китъринг. — И собствената ви жена няма да го познае. Хайде, Годой, нищо няма да загубите. Навън чака нашият оператор, който е истински спец и така ще ни помогнете да намерим отвлечените.
— Ами… — Погребалният се колебаеше. — Обещавате ли ми да запазите в тайна кой съм, че никой да не узнае?
Обещаха му и тримата поотделно. Китъринг и Партридж се спогледаха, осъзнали, че даденото току-що обещание, което щяха да спазят — както постъпваха всички почтени журналисти, независимо от последствията, — можеше да им създаде главоболия по-късно. ФБР и другите щяха да възразят срещу секретността и непременно щяха да поискат да разберат чий е силуетът. Добре де, но нали за това компанията си има адвокати.