От едната страна на залата, в която влязоха направо от улицата недалеч от хотел „Съмит“, имаше един ред компютри и няколко телефона, а надписът над тях гласеше: „ВДИГНЕТЕ СЛУШАЛКАТА ЗА ПРЕДАВАНЕ НА ИНФОРМАЦИЯ!“ По няколко от телефоните говореха хора и можеха да се чуят откъслеци от репликите им: „Нали купи две хиляди? Продавай!“… „Можеш ли да вземеш петстотин по осемнайсет? Давай тогава!“… „Окей. Задръж на петнайсет и четвърт.“
В стаята отсреща чиновничката видя двамата журналисти да влизат и като се усмихна на Китъринг, вдигна слушалката на един телефон. Зад гърба й имаше няколко врати към вътрешни канцеларии.
— Огледай се добре наоколо — каза Китъринг на Моуни. — Този вид борси скоро ще минат в историята. Повечето вече изчезнаха като тайните кръчми след „сухия режим“.
— Но не и борсовите агенти, нали?
— Да, но тези места вече не са им изгодни. Тук влизат всякакви хора да си починат или просто от любопитство. Взеха да нахлуват и бездомните — да се постоплят през зимата. Но от тях, за съжаление, няма никаква печалба.
Зад гърба на чиновничката се отвори една от вратите, излезе смръщен мъж и сърдечно поздрави Китъринг.
— Дон, колко се радвам да те видя! Отдавна не си се отбивал при твоята предана публика. С какво мога да ти бъда полезен?
— Благодаря ти, Кевин — отвърна Китъринг и посочи към Моуни: — Моят млад колега Джонатан би искал да знае какво може да купи днес, чиято цена ще стане четворно по-голяма до утре, а пък аз ще те помоля за маса и телефон за половин час.
— Масата и телефонът не са проблем. Заповядай в моя кабинет на спокойствие. Колкото до въпроса на твоя колега — съжалявам, Джонатан, но нашето кристално кълбо, дето предсказва, е дадено на поправка. Ако го донесат, докато сте тук, ще ти позволя да погледнеш в него.
Влязоха в малък уютен кабинет с махагоново бюро, две кожени кресла, с неизбежния компютър и един телефон. Табелката на вратата указваше: Кевин Фейн.
— Чувствайте се като у дома си. Сега ще поръчам кафе и сандвичи.
— Докато бяхме в колежа, Кевин и аз работехме през лятото на Нюйоркската борса и оттогава не сме се забравили. Освен това всеки обича да помага на телевизионните журналисти, дори и само като им предостави телефона си. Така се чувстват съпричастни към работата ни и изразяват благодарността си по своему.
Докато обясняваше, Китъринг извади от вътрешния си джоб няколкото стодоларови банкноти на Алберто Годой и ги разстла върху бюрото. Отвори едно чекмедже и извади оттам лист хартия да си води бележки.
— Най-напред ще си опитаме късмета с банкнотите, маркирани с имена. След това, ако е необходимо, ще се заемем с онези, на които има само цифри. — И като взе една банкнота, прочете: — Джеймс У. Мортъл. Този „гущер“ е минал през ръцете му в някой момент. Виж дали можеш да го откриеш в телефонния указател на Манхатън, Джонатан.
Само след няколко секунди Моуни обяви:
— Ето го. — И изчете на глас телефонния номер, докато Китъринг натискаше един по един бутоните.
След две иззвънявания в слушалката се чу приятен женски глас:
— Водопровод и канализация „Мортъл“.
— Добър ден. Там ли е мистър Мортъл, моля?
— Отиде на обект. Аз съм жена му. С какво мога да ви услужа?
Не само приятна, но млада и очарователна, помисли си Китъринг.
— Благодаря ви, мисис Мортъл, казвам се Дон Китъринг и съм икономически кореспондент на телевизионната компания Си Би Ей.
Мълчание, последвано от колеблив въпрос:
— Вие шегувате ли се?
— Изобщо не се шегувам, госпожо. — Китъринг бе развеселен и дружелюбен. — Правим едно проучване и реших, че мистър Мортъл може да ни помогне. Или вие, щом него го няма.
— Вие май наистина сте Дон Китъринг. Познах ви по гласа. С какво мога да ви помогна? — И след приятен лек смях: — Да не би да се е пробила някоя от водопроводните ви тръби?
— Засега не. Става дума за една стодоларова банкнота, на която е написано името на вашия съпруг.
— Дано не сме направили нещо нередно.
— Няма абсолютно нищо нередно, мисис Мортъл. Просто разбрах, че банкнотата е минала през ръцете на вашия съпруг, и се опитвам да открия къде е попаднала след това.
Жената отсреща се замисли:
— Ами някои от клиентите ни плащат в брой и често със стодоларови банкноти. Но ние никога не им задаваме въпроси.
— Няма и нужда.
— Но после в банката, когато внасяме парите, чиновникът записва понякога името ни на тях. Мисля, че не трябва, но го правят. Веднъж ги попитах защо и ми обясниха, че имало толкова много фалшиви стотачки и това било предпазна мярка.