— Аха! Точно така си помислих и аз. Ако не възразявате, имате ли нещо против да ми кажете името на вашата банка?
— Защо не? Тя е „Ситибанк“. — И жената назова един от филиалите й извън центъра на града.
— Благодаря ви. Това беше всичко.
— Един момент, мистър Китъринг. Мога ли да ви попитам нещо?
— Разбира се.
— Нещо, свързано с това, ще излезе ли по новините и как да знам кога, че да не го пропусна?
— Няма проблем. Вие толкова много ни помогнахте, мисис Мортъл, че ви обещавам лично да ви телефонирам и да ви уведомя.
Когато Китъринг остави слушалката, Джонатан Моуни се обади:
— Знаех си, че ще науча нещо ново.
— И какво е то?
— Как се създават приятели.
Китъринг само се усмихна, докато записваше адреса на жената с очарователния глас. Гласът можеше и да подвежда, разбира се, и нищо чудно тя да се окажеше стара и дебела, но инстинктът му подсказваше обратното. С течение на времето Джонатан щеше да научи и още нещо: работата на телевизионния журналист му предоставяше благоприятни възможности и за романтични приключения, които в някои случаи водеха и по-далеч.
Китъринг избра друга банкнота.
— Тук пише „Братя Николини“ — кимна той на Моуни.
Оказа се хлебарска и сладкарска работилница на Трето авеню. Мъжът, който се обади, отначало бе подозрителен и щеше да затвори телефона, но Китъринг вежливо и настойчиво го разубеди. Докато най-сетне получи името и на неговата банка: „Американ Амазонас“ на площад Даг Хамършелд.
Имената от следващите две банкноти не съществуваха в манхатънския телефонен указател.
Петата се оказа надписана с името на един услужлив управител на магазин за мъжка мода, който имал сметка в банка „Люми“.
След още няколко телефонни разговора попаднаха на осемдесет и шест годишен старец, живеещ в апартамент на Ийст Енд авеню. Той беше твърде немощен и вместо него говореше болногледачка, но се чуваше как той весело й подсказва, че синът му, собственик на няколко нощни клуба, често се отбивал и давал на баща си стодоларови банкноти, които старецът внасял в банката за черни дни. Коя банка ли? Ами „Американ Амазонас“ на площад Даг Хамършелд.
Следващият номер се оказа на ресторант, в който сервираха риби и други морски продукти, близо до Централната гара. Докато извикат собственика, мина доста време, а и той беше много нервен:
— Какво, по дяволите, искате? Как да не знаете фирмата на банката? Ще ви я кажа само ако ни споменете за реклама в новините. Тя е на оня площад с проклетото име, дето все не мога да го запомня… Даг Хамършелд… „Американ Амазонас“.
Като окачи слушалката, Китъринг събра с две шепи стодоларовите банкноти и каза на Моуни:
— Готово. Край на разговорите. Намерихме ключа. — И в отговор на въпросителния поглед на младия си колега добави: — Трима души да споменат една и съща банка не е просто съвпадение. Където и да са попаднали останалите банкноти, те са били внесени там по-рано и после пак са преминали през „Американ Амазонас“.
— Значи оттам е изтеглил пари Новак-Родригес да плати на Годой за ковчезите.
— Точно така. — Гласът на Китъринг бе станал някак твърд. — И ако не се лъжа, именно в тази банка проклетите похитители имат сметка.
— Значи оттук отиваме направо на площад Даг Хамършелд — подсказа Моуни.
Китъринг отблъсна стола назад и се изправи.
— Че къде другаде? Да вървим.
10
Като влезе в „Американ Амазонас“, Дон Китъринг имаше чувството, че не само го познаха веднага, но и че присъствието му не бе изненада за никого. Като поиска да говори с директора, секретарката с вид на матрона го уведоми:
— При него има човек, мистър Китъринг, но ще вляза да му кажа, че сте дошъл. — И като премести поглед от него на Джонатан, добави: — Сигурна съм, че няма да ви кара да чакате дълго.
Китъринг още разглеждаше стенописа в уютното неголямо помещение — революционна сцена със задъхани коне, развели сплъстени гриви, яхнати от униформени войници, — когато секретарката му съобщи:
— Мистър Армандо е вече свободен. Заповядайте, моля.
Табелката на бюрото в кабинета на директора уточняваше името: Емилиано У. Армандо, младши.
— Радвам се да се запозная с вас, мистър Китъринг. Често ви гледам и се възхищавам на онова, което говорите. Но едва ли съм първият, който ви го казва.
— Въпреки това ми е приятно да го чуя. Армандо им направи знак да седнат и те се оказаха срещу голям гоблен на стената в тематичните сюжети и синьо-жълти багри на целия интериор.
Директорът беше дребен със сбръчкано лице, издаващо умора, с оредяла бяла коса и гъсти вежди. Имаше нервни движения, угрижено изражение и Китъринг го оприличи на застаряващ териер, който не може да свикне с променящата се обстановка наоколо. Но инстинктивно хареса човека насреща си, за разлика от Алберто Годой преди него.