— Да не искаш да кажеш, че напускаш? — изненада се Партридж.
— Обещах на семейството. Снощи имахме разговор. Жена ми иска да съм си повече у дома. И децата имат нужда от мен, а и бизнесът ми. Така че, щом се върна, напускам.
— Но как така внезапно!
По лицето на Ван Кан се появи една от редките му леки усмивки.
— Не по-внезапно от заповед в три сутринта да замина за Шри Ланка или Гданск, нали?
— Разбирам какво имаш предвид, но страшно ще ми липсваш. Никога няма да е същото без теб. — Партридж тъжно поклати глава, макар че решението на Мин не го изненада.
Семейството на Ван Кан сравнително бързо се бе приспособило към американския начин на живот. Децата, подобно на много техни виетнамски връстници, учеха усърдно и получаваха високи бележки в училище, а сега вече и в колежа. Партридж добре ги познаваше и се възхищаваше, а понякога и завиждаше на семейното им единство. При това живееха много скромно, защото Мин спестяваше в банка по-голямата част от солидната си заплата, та чак някои колеги шушукаха, че бил милионер. Не беше изключено, мислеше Партридж, защото през последните няколко години Мин бе купил няколко малки магазина за фотоапарати в предградията на Ню Йорк, които после разшири и свърза във верига с помощта на жена си Тан. Нищо чудно Мин да е решил най-сетне, че му стига да пътува и да отсъства за дълго от къщи, че се е наситил на рискове, много от тях споделени с Хари Партридж в опасни зони.
— Като стана дума за бизнеса ти, как върви той? — попита Партридж.
— Много добре — усмихна се пак Мин и добави: — Но Тан вече не може да се справя сама, докато ме няма.
— Надявам се все пак, че ще се виждаме от време на време.
— Бъди сигурен, Хари. В нашия дом името ти ще бъде винаги на първо място в списъка на почетните гости.
В заседателната зала на „групата за бързо реагиране“ Хари се върна късно следобед, купил по пътя си някои провизии, които можеха да му потрябват: дебели чорапи, здрави туристически обувки и силен фенер. Рита Ейбръмс веднага го извика при себе си.
— Един човек те търсеше. Обажда се три пъти от сутринта. Не пожела да си каже името, но било много важно да разговаря с теб още днес. Казах му, че рано или късно ще се върнеш.
— Благодаря ти. Искам да ти кажа нещо. Реших, че трябва да отида в Богота.
Хари млъкна и двамата с Рита вдигнаха очи при звука на забързани стъпки пред вратата на залата. Миг след това влязоха Дон Китъринг и Джонатан Моуни.
— Хари! Рита! — Китъринг се задъхваше от бързане. — Намерихме гнездото на осите, при това широко отворено.
Рита се огледа, защото в помещението имаше и други хора.
— Да отидем в някой кабинет — предложи тя и тръгна първа.
Цели двайсет минути Китъринг, допълван от време на време от Моуни, разказва каквото беше узнал. Показа им съобщението в „Ню Йорк Пост“ за смъртта на Салавери и Еферен, което директорът на банката „Американ Амазонас“ им бе преснимал на ксерокс, преди да си тръгнат.
След като прочете изрезката, Рита попита Китъринг:
— Смяташ ли, че трябва да започнем разследване на тази двойна смърт?
— Отчасти, но това не е най-важното. Сензацията е в перуанската връзка.
— И аз мисля така — каза Партридж, — пък и Перу е златна мина. — Спомни си разговора преди два дни с Мануел Леон Семинарно, собственик и редактор на „Есцена“ в Лима. Без да се впуска в подробности, Семинарно категорично бе казал: „Отвличанията са част от живота на Перу днес.“
— Да не забравяме, че все още не сме сигурни дали пленниците са вън от страната — напомни Рита.
— Не съм забравил — отвърна Партридж. — Дон, научи ли нещо повече?
Китъринг кимна.
— Преди да напусна банката, убедих директора да се съгласи на интервю пред камера, може би по-късно днес. Той знае, че собствениците на банката може да му дърпат ушите за това, но е добро старче с чувство за отговорност и пое риска. Ако нямаш нищо против, Хари, ще се заема и с това.
— Напротив, то си е твоя тема. — И като се обърна към Рита, заяви: — Сменям решението си за Богота. Явно трябва да отида в Лима. Искам да съм там рано утре сутринта.
— Каква част от всичко това ще обявим и кога?
— Всичко, което знаем, и без много отлагане. А кога точно, ще обсъдя с Лес и Чък. Предпочитам да минат двайсет и четири часа в Перу, преди по петите ми да пристигне цяла армия други кореспонденти. — И продължи: — Затова започваме веднага и ще работим цяла нощ, за да сглобим всичко. Събери цялата група на съвещание. — Партридж погледна часовника си: беше 3,15 следобед. — Нека да бъде в пет часа.
— Слушам! — засмя се Рита, доволна, че ще се действа.
В същия момент иззвъня телефонът на бюрото. Рита вдигна слушалката и след като отговори, закри микрофона с ръка и се обърна към Партридж: