Духът на Ники, който интересуваше Джесика най-много от всичко, не бе бодър, но поне не падаше; той се оказа доста устойчив след първоначалния шок от случилото се. От работата си в Социалните грижи за бедните в Ню Йорк Джесика бе установила, че в тежки ситуации децата обикновено се справят по-добре от възрастните. Вероятно, предполагаше, защото мисленето на децата не е особено усложнено и е по-откровено; а може би изведнъж съзряваха психически, когато обстоятелствата го изискваха. Каквато и да бе причината при Ники, той видимо се държеше.
Бе започнал да прави плахи опити за разговор с пазачите. Знаеше само някои основни изречения на испански, но ако слушателят му проявеше търпение и отзивчивост, успяваше да размени по няколко думи с него и да узнае по нещо ново. Най-добре вървеше разговорът с Висенте. От него научиха, че „докторът“ скоро щял да си замине за Лима. Това очевидно бе човекът, когото Джесика бе одрала по лицето. Но „сестрата“ щяла да остане, а тя несъмнено бе вечно намръщената жена, чието име се бе оказало Сокоро.
Тримата се мъчеха да си обяснят защо Висенте е по-различен от другите пазачи и несъмнено по-човечен. Но Джесика предупреждаваше Ники и Ангъс: „Не е чак толкова по-различен. Все пак той е един от онези, които ни доведоха тук и ни държат в плен. Не забравяйте това. Просто не е чак толкова лош и злонамерен като другите, затова в сравнение с тях ни изглежда по-любезен.“ Имаше и други причини, които Джесика би обсъдила, но реши да отложи това за по-късно. Щяха да имат нужда от нови теми за мислене и разговор през дългите дни, които ги очакваха. Затова само добави: „Но именно защото е такъв, нека да се възползваме от Висенте доколкото можем.“
По идея на Джесика Ники попита Висенте дали няма да им позволят да излязат от килиите си и да се разходят навън. В отговор Висенте поклати глава, но не стана ясно дали отговорът му е отрицателен, или просто не е разбрал въпроса. На свой ред Джесика настояваше да предадат на Сокоро, че пленниците искат да разговарят с нея. Ники се помъчи да обясни, но отново последва клатене на глава, без да е ясно дали молбата ще бъде предадена.
Сокоро обаче дойде по-късно същия ден, очевидно в отговор на тяхното искане.
Преди да влезе, застана на прага на външната врата, в чиято рамка се очертаваше стройното й гъвкаво тяло, огледа трите клетки и сбърчи нос от натрапчивата воня. Джесика я заговори, без да чака:
— Знаем, че сте медицинска сестра, Сокоро, затова проявихте загриженост към нас, изслушахте ни и се застъпихте да ни развържат ръцете, а после ни дадохте шоколада.
— Не сестра, а санитарка — троснато отвърна Сокоро. Приближи се до клетките със стиснати устни.
— Няма голямо значение, особено при тези условия — каза Джесика. — След като докторът си тръгне, вие оставате единственото медицинско лице тук.
— Хич не ми се подмазвайте. Няма да ви помогне. Викали сте ме. Защо?
— Защото вече ни показахте, че искате да сме живи и в добро здраве. Но ако не излезем оттук поне за малко на чист въздух, ще се разболеем.
— Трябва да стоите вътре. Не бива никой да ви вижда. Така искат.
— Защо? И кои са тези, които искат?
— Това не е ваша работа и нямате право да задавате въпроси.
Джесика не й остана длъжна.
— Аз имам правото като майка да се грижа за своя син, както и за своя свекър, който е възрастен и малтретиран.
— Заслужи си го. Много приказва. Вие също. Инстинктът подсказа на Джесика, че омразата на Сокоро е някак си насила. Опита се да я спечели с комплимент.
— Чудесно говорите английски. Сигурно дълго сте живели в Америка.
— Това не е ваша… — Сокоро млъкна и вдигна рамене. — Три години. Отвратително време. Мръсна корумпирана страна.
— Не съм убедена, че мислите така. Според мен ви е харесало, отнасяли са се добре с вас и сега ви е трудно да ни мразите — каза й Джесика кротко.
— Мислете каквото щете — сопна се Сокоро, напускайки колибата, но на вратата се обърна. — Ще се опитам малко да проветря тук. — Устните й се разтегнаха леко, като че ли за усмивка. — Заради пазачите.