На другия ден пристигнаха двама мъже с инструменти. Пробиха в стената срещу клетките няколко дупки като прозорци. Сумракът веднага бе изместен от дневната светлина и тримата пленници можеха вече по-ясно да се виждат помежду си, но да гледат и пазачите. Нахлу въздух, лек ветрец и макар вонята да не изчезна напълно, поне намаля.
Това бе победа за Джесика, но и доказателство — според нея, — че под враждебната си маска Сокоро не е чак толкова лоша и това може би ще им е от полза по-късно. Уви, тази малка победа нямаше да помогне на далеч по-големите страдания, които им предстояха. Едно от тях, което Джесика не подозираше, вече наближаваше.
12
Шест дена след пристигането на пленниците и придружителите им в Нуева Есперанса Мигел получи серия писмени нареждания от „Сендеро Луминосо“ в Аякучо. Донесе ги пратеник с камион, който бе изминал осемстотин мъчителни километра през опасни планински проходи и мочурливи пътеки из джунглата. Бе докарал и специални съоръжения.
Най-важната инструкция се отнасяше до видеозаписа, който трябваше да бъде заснет с пленницата. Донесен бе и текстът, в който не бе позволено да се правят каквито и да е промени. Изпълнението на тази задача бе възложено лично на Мигел. Другото нареждане потвърждаваше, че задълженията на Боделио са свършили и той трябва да се върне заедно с пратеника в Аякучо, откъдето щеше да замине със самолет за Лима. Камионът щеше да дойде в Нуева Есперанса отново след няколко дни, за да донесе още неща и да вземе готовия видеозапис.
Вестта, че Боделио ще се върне в Лима, не изненада, но обезпокои Мигел. От една страна, бившият доктор знаеше твърде много, от друга, той неизбежно щеше да възстанови навика си да пие, което значеше — и да приказва. Така че извън контрол Боделио представляваше заплаха не само за сигурността на малкото им укрепление тук, но и за безопасността на самия Мигел. А това го тревожеше най-много от всичко. При други обстоятелства би накарал Боделио да се поразходи из джунглата заедно с него, след което щеше да се върне само Мигел. Но колкото и да бяха безмилостни, хората от „Сендеро Луминосо“ щяха да побеснеят, ако някой наемник убие техен човек, независимо по каква причина. Ето защо Мигел се задоволи само да изпрати поверително послание със сериозно предупреждение за опасността, която би представлявал Боделио на свобода. В „Сендеро Луминосо“ бързо щяха да вземат подходящо решение. И Мигел не се съмняваше какво ще бъде то.
Остана доволен от изричното нареждане да поддържа тримата заложници в добро здраве поне засега. Фактът, че споменаваха за „трима заложници“, чийто брой бяха узнали вероятно от новините, показваше одобрението на върховното командване към решението на Мигел да вземе и стареца, макар това да не се предвиждаше в първоначалния план.
Той насочи цялото си внимание към специалните съоръжения за записа на образ и звук. Това бе една камера „Сони Камкордер“ с касета, триножник, прожектор и портативен дизелов генератор на сто и десет волта. За Мигел не бе никакъв проблем да се справи с апаратурата, тъй като и по-рано бе правил видеозаписи на пленници.
Знаеше обаче, че ще му трябва помощ и някакви строги мерки, които да осигурят подчинението на тази непокорна жена. Той избра за асистенти Густаво и Рамон, които му бяха направили впечатление като най-сурови с пленниците и които му се виждаха достатъчно хладнокръвни и за най-жестоките мъчения, ако се наложеше. Сеансът, реши Мигел, щеше да се състои на другата сутрин.
Щом в колибата влезе достатъчно дневна светлина, Джесика се залови за работа. Макар да бе установила, че личната й чанта и съдържанието на джобовете и на тримата са били иззети вероятно още при пленяването им, тя се зарадва на няколкото кламера, един гребен, малко тефтерче в задния джоб на Ангъс и една химикалка, паднала през дупка в джоба на Ники, които бяха останали незабелязани. По нейно настояване тефтерчето и химикалката бяха скрити и предишния ден бе използвала дежурството на Висенте да ги получи от Ангъс и Ники. Джесика смяташе да нарисува лицата на хората, които бе видяла през това време, докато споменът за тях все още бе силен. Без да има някакъв талант, тя умееше да си служи с молив и се надяваше да улови характерното във всяко лице, та да го използва по-късно в разкриването на извършителите на това престъпление.
Първата рисунка, която все още не бе завършила, бе на високия оплешивяващ мъж с внушителна стойка, когото смътно бе различила все още в полусъзнание на вратата на първата колиба и към когото добре си спомняше, че бе отправила първата си молба за помощ. Ясно виждаше изненадата в реакцията на този мъж, който впоследствие очевидно не бе направил нищо за тях. Кой бе той? Защо бе там? Участваше ли и той? Джесика бе убедена, че той бе американец, и се надяваше някой ден да бъде издирен благодарение на малката й скица. На нея безпогрешно можеше да бъде разпознато лицето на капитан Денис Ъндърхил.