Отвориха клетката на Джесика и Густаво й даде знак да излезе. Първият й импулс беше да се втурне към Ники, но я спря ожесточеният поглед на Мигел и новата цигара, която Рамон бе запалил, докато ги наблюдаваше. Джесика само вдигна очи към Ники, срещна неговите и й се стори, че той бе разбрал. Водена от Густаво, тя седна на стола срещу прожектора и камерата. Безропотно отпи от водата, която й дадоха.
Текстът, който трябваше да прочете, бе написан с едри букви върху два картона, които Густаво й поднесе. Мигел бе застанал зад камерата и се взираше през окуляра.
— Като ти дам знак с ръка, започвай.
Знакът бе даден и Джесика заговори, мъчейки се да поддържа гласа си монотонен.
— Отнасят се към нас добре и справедливо. След като ни обясниха причините за отвличането ни, разбрахме защо е било необходимо. Казаха ни и колко лесно могат приятелите ни в САЩ да осигурят завръщането ни здрави и читави. За да бъдем освободени…
— Стоп!
Лицето на Мигел бе почервеняло и изкривено от гняв.
— Кучка! Четеш, като че ли изброяваш списък за пазар, без никакъв израз, хитруваш, та да звучи като насила.
— Ами че то е насила! — Миг по-късно Джесика съжали за поредния си протест.
Мигел даде знак на Рамон, който отново притисна горящата цигара към тялото на Ники, предизвиквайки нов писък.
Почти обезумяла, Джесика падна на колене и започна да се моли:
— Не! Няма вече! Ще го направя хубаво, както искате! Обещавам!
За нейно облекчение този път изтезанието не бе повторено. Мигел постави нова касета в камерата и посочи стола на Джесика. Густаво пак й даде вода. След няколко секунди тя започна отново.
Събрала цялата си сила, се стараеше да направи първите изречения колкото може по-убедителни, а след това продължи:
— За да бъдем освободени, вие трябва просто бързо и точно да последвате инструкциите, придружаващи този запис…
Веднага след думата „запис“ Джесика облиза с език устните си. Знаеше, че поема риск както за себе си, така и за Ники, но се надяваше, че движението й ще изглежда естествено и ще мине незабелязано. Липсата на възражения доказа, че не се е излъгала, и така тя съобщи на Кроф и другите, че думите, които изрича, не са нейни. И независимо от всичко, което ставаше наоколо й, изпита приятно задоволство и продължи да чете от картоните в ръцете на Густаво.
— …но бъдете сигурни в едно: ако не изпълните точно тези инструкции, никога повече няма да ни видите. Много ви моля, не позволявайте това да се случи!
Но какви бяха тези инструкции? Каква цена искаха похитителите за освобождаването им? Джесика само се чудеше, но вече не смееше да пита. При това й оставаше още твърде малко време да сигнализира и други неща. Бързо трябваше да реши: лявото или дясното си ухо да докосне… Вярно е, че хората тук бяха въоръжени и вероятно добре организирани, но охраната понякога не бе много строга, а пазачите им често заспиваха нощем: чуваха ги като хъркат… Без да се колебае повече, Джесика вдигна ръка и уж случайно почеса лявото си ухо. Готово! Никой не бе забелязал! И продължи със заключителните думи:
— Ние ще чакаме, разчитайки на вас, с искрената надежда, че ще вземете правилно решение и…
След няколко секунди записът свърши. Джесика затвори очи с облекчение, а Мигел изключи прожектора и се отмести от камерата с лека усмивка на задоволство.
Мина цял час, преди да дойде Сокоро, час на болки за Ники и мъчения за Джесика и Ангъс, които го чуваха как тихичко стене на леглото си, но не можеха да отидат при него. Джесика бе помолила с жестове дежурния на пост да й позволи отиде при Ники, но макар човекът да разбираше какво е желанието й, без да знае английски, отговаряше й само с клатене на глава и с думите: „No se permite.“ („Забранено е!“)
Тя бе съкрушена от чувството си за вина. Опитваше се да обясни на Ники:
— О, миличък, толкова съжалявам. Ако имах представа какво ще направят, щях веднага се съглася със записа. Не можех и да предположа…
— Не се тревожи, мамо — опитваше се, въпреки болките си, да я успокои Ники. — Не беше твоя вината.
— Никой не би повярвал на какво са способни тези диваци, Джеси — обади се Ангъс от третата килия. — Много ли те боли, приятелю?
— Доста — трепереше гласът на Ники. Джесика пак се обърна към пазача:
— Доведете Сокоро, сестрата, разбирате ли, Сокоро. Този път мъжът не й обърна внимание. Той седеше и си четеше някаква книжка с комикси, без изобщо да вдига очи от нея.
Най-сетне Сокоро дойде, но явно по свое желание.
— Моля ви, помогнете на Ники — каза й Джесика. — Вашите приятели го изгориха.