Някои от насядалите около дългата заседателна маса зацъкаха, а Слоун дори се усмихна. Рита почти си бе опекла работата за частния самолет, взимайки монтажист и обемистата му машинария, която трудно се транспортираше по друг начин. Пък и да се пътува по редовните линии с голямо количество американска валута бе съвсем неуместно; макар Рита да не бе споменала сумата, нямаше да е под петдесет хиляди долара. Твърдата валута бе най-важното нещо в страна като Перу, където местната бе почти обезценена, а с долари можеше да се купи всичко, включително специални привилегии, каквито непременно щяха да бъдат необходими.
Чипингъм въздъхна наум. Рита го поставяше натясно, колкото и просперираща да бе компанията им.
— Давай — съгласи се той неохотно. — Наеми си и ти „Лиър“.
Няколко минути след края на съвещанието Партридж седеше пред екрана на своя компютър и пишеше встъпителните думи за водещия вечерния осведомителен бюлетин в петък.
„Няколко поразителни нови факта, свързани с отвличането преди петнайсет дни на съпругата, сина и бащата на водещия Крофърд Слоун, бяха разкрити в последно време. Разследванията, направени от Си Би Ей, ни дават основание да смятаме, че тримата похитени са прехвърлени в Перу, където са пленници на маоистката партизанска организация «Сендеро Луминосо», или «Сияйна пътека», която от много години тероризира големи райони на Перу. Мотивите за това престъпление още не са известни.
Установихме обаче, че един дипломат от ООН е теглил пари от сметка в нюйоркска банка, които е давал на похитителите за тази и други техни терористични акции. Както обикновено се случва, нишката, водеща до множеството ни разкрития, започна да се разплита именно от тези пари. Ето какви сведения е събрал икономическият кореспондент на Си Би Ей, Дон Китъринг.“
Докато препрочиташе написаното, Партридж си мислеше, че това е само първото от цяла поредица подобни встъпления, които трябваше да съчини и запише, преди да напусне Манхатън, за „Титърбъроу“ в пет часа сутринта.
ЧЕТВЪРТА ЧАСТ
1
Когато в шест без пет сутринта, източно време, един „Лиърджет 36 А“ се отлепи от пистата на летището „Титърбъроу“ в Ню Джърси на път за Богота, Колумбия, бе още тъмно и валеше. В самолета пътуваха Хари Партридж, Мин Ван Кан и Кен О’Хара. Машината не можеше да покрие разстоянието до Лима без междинно кацане и след дълъг престой в Богота за зареждане трябваше да пристигнат в перуанската столица в един и трийсет следобед, източно време, което бе валидно в Перу през цялата година.
Още преди самолетът да се издигне и да поеме курса си, Партридж бе заспал. Когато се събуди след тричасов здрав сън, в пасажерската кабина, приготвена специално за случая със сгъваемо легло, бе още полутъмно, тъй като някой предвидливо бе спуснал щорите на прозорците. Само покрай ръбовете им се процеждаше ярката слънчева светлина отвън. Мин и О’Хара също спяха, свити в креслата си.
Партридж погледна часовника си: девет часът сутринта, нюйоркско време, или осем — в Лима. Посегна за летателния план, даден му от пилота още преди излитането, и пресметна, че им остават два часа до кацането в Богота. Двигателите бръмчаха тихо и равномерно и очевидно атмосферните условия щяха да бъдат благоприятни. Наслаждавайки се на спокойствието и удобството, Партридж отново се отпусна и затвори очи.
Този път сънят не дойде. Може би три часа му бяха достатъчни, а може би твърде сгъстените събития през последните дни не му даваха спокойствие. Усещаше, че скоро ще влезе отново в битка — и в преносния, и в буквалния смисъл, — поради което вътрешно бе целият нащрек.
Това познато чувство на приятно вълнение дремеше в него, докато не го събудеше приближаването към някоя „гореща точка“, като навремето Виетнам, а после и други войни. Затова някои журналисти му измислиха прозвището „кореспондентът Банг-банг“, което отдавна бе престанало да го смущава.
Не че винаги бе обичал напрежението. За известно време, докато живееха заедно с Джема, той съзнателно избягваше войните и опасността, защото бе твърде щастлив и не искаше да рискува сладкия си живот. По-късно всичко пак се промени. Когато Джема вече я нямаше, Партридж отново предпочиташе да го изпращат там, където има пукот на оръжия, и то не само защото там бе най-добър като кореспондент, но и защото никакви рискове вече не можеха да го уплашат. Навярно по същата причина, мислеше си сега, предприе и това пътуване.