Виждаше му се странно, че откакто започна цялата тази история, той някак си вътрешно преживя отново времето с Джема. За пръв път си спомни за нея, докато летеше от Торонто веднага след вестта за отвличането. Представи си как я срещна в папския самолет „ДС 10“ на „Алиталия“… Спомни си своя разговор с папата… После Джема с таблата за закуска и розата. На следващия ден и на по-следващия още спомени нахлуха през нощта в хотела му… как се влюбва в Джема и как, още преди да са слезли от папския самолет, й предлага да се оженят… После пътуването им с такси до стария град в Панама по време на краткия престой и Джема, застанала до него, докато мировият съдия в пищния си кабинет ги обявява за мъж и жена.
И ето че сега пак на път със самолет, но поуспокоен, той отново се връща с мислите си при Джема. За разлика от преди обаче не им се противопостави и потъна в тях целият.
Животът им в Лондон бе невероятно хубав. Наеха приятен мебелиран апартамент на „Сейнт Джонс Уд“, където бе живял предшественикът на Партридж, и Джема бързо го обагри в своя стил. Стаите винаги бяха пълни с цветя, окачи картините, които бяха донесли от Рим, купи порцеланови сервизи и ленени покривки от Кенсингтън и добави екзотична бронзова пластика от един млад модерен скулптор, излагащ на Коркстрийт.
В лондонското бюро на Си Би Ей работата на Партридж вървеше добре. Повечето събития, които отразяваше, бяха в Англия, някои — на континента: във Франция, Холандия, Дания и Швеция. Но рядко отсъстваше от къщи за дълго. А когато беше свободен, заедно с Джема обхождаха Лондон и се възхищаваше на откритията си в историята, красотата и тайнствата на загадъчните тесни улички, запазили все още атмосферата от романите на Дикенс.
Лабиринтът от улици и пресечки объркваше Джема и тя често се губеше. А когато Хари й напомняше, че някои места в Рим са не по-малко трудни, тя категорично отказваше да се съгласи. „Не напразно му казват Вечния град, Хари, caro! В Рим човек усеща как се движи напред. Докато Лондон все едно си играе с теб на криеница: връща те назад, праща те встрани и никога не можеш да разбереш къде си. Но аз обожавам това; като една безкрайна игра е.“ Уличният трафик я караше да се чувства съвсем безпомощна. Застанала с Партридж пред стълбището на Националната галерия, тя гледаше въртележката от таксита, коли и двуетажни автобуси около площад Трафалгар и го уверяваше: „Толкова е опасно, скъпи. Те всички се движат в обратната посока.“ И точно защото не можеше да свикне психически с лявото движение, Джема не проявяваше, за щастие, никакво желание да използва колата им; и когато Партридж го нямаше, тя или вървеше пеша, или взимаше метро и такси.
Освен Националната посещаваха и много други галерии, като умееха да се възхищават както на традиционното, така и на любопитното — от смяната на караула пред Бъкингамския дворец до зазиданите прозорци на старите сгради, останали така от началото на миналия век, когато бил наложен данък върху всеки прозорец, за да се финансират войните с Наполеон.
В неделя най-много обичаха да отиват в Хайд Парк, близо до Мраморната арка, където се събираха да държат речи всякакви чудаци — „пророци, кресльовци и лунатици“, както й обясняваше Партридж.
„Какво чудно има, Хари? — каза му веднъж Джема, след като бяха отдали дължимото внимание на няколко оратори. — Та някои от сериозните речи, предавани по телевизията, са много по-скучни. Защо не напишеш нещо за «Спийкърс Корнър» в твоите репортажи?“
Малко след това Партридж предаде тази идея в Ню Йорк и от „подковата“ му отвърнаха ентусиазирано. Последвалият репортаж стана един от любимите скечове за финал на емисията в петък вечерта.
Друго любимо местенце им бе хотелът на Браун, основан от иконома на Лорд Байрон, където пиеха следобеден чай с изящни кифлички, петифури, конфитюр от ягоди и девъншърска сметана на пяна. „Като църковен ритуал, mio amore — обяви Джема. — Същинско причастие, само че по-вкусно.“
С една дума, всичко, което правеха заедно, ги забавляваше. А напредващата бременност на Джема им обещаваше още по-голямо щастие в бъдеще.
Тя бе в седмия месец, когато изпратиха Партридж за един ден в Париж да помогне на останалите малцина колеги там за отразяването на някакви обвинения срещу американски филм, представящ твърде критично — и неточно, както се твърдеше — френската съпротива през Втората световна война. Партридж написа материала си, изпрати го чрез сателит за Ню Йорк през Лондон, но не беше убеден, че е чак толкова важен, за да стигне непременно преди вечерната емисия. Като се върна в Бюрото малко преди да отиде на летището за обратния полет, го потърсиха по телефона от Лондон.