Обаждаше се Изекиъл Томсън, шефът на Лондонското бюро — грамаден, здрав, суров и смугъл, но опериран от всякакви чувства, както бяха убедени сътрудниците му. На Партридж веднага му направи впечатление, че гласът на Изекиъл бе задавен като от сълзи.
— Хари, никога не ми се е налагало да правя това… Не знам как… но трябва да ти кажа…
Томсън успя някак си да изрече и останалото.
Джема бе мъртва. Тръгнала да пресича улицата на оживено място в Найтсбридж и после хората разправяли, че гледала наляво вместо надясно…
О, Джема! Скъпа, прекрасна, разсеяна Джема, убедена, че всички в Англия карат колите си на обратната страна! Така и не можа да се научиш накъде трябва да гледа пешеходецът, когато пресича.
…Един камион, идващ отдясно, я блъснал и прегазил. Свидетелите твърдели, че шофьорът не е виновен — просто нямал никакво време… Бебето им, момче, както установи Партридж по-късно, също било мъртво.
Партридж се върна в Лондон и когато направи всичко необходимо, остана сам в тяхното жилище и заплака. Не излезе дни наред, отказваше да вижда когото и да било, сълзите му се лееха — не само за Джема, всички онези сълзи, които не бе могъл да пролее през годините.
След това се опита да уреди живота си както може. От Си Би Ей му помагаха, като непрекъснато му възлагаха задачи и не му оставяха време за самовглъбяване. Оказа се, че където има конфликт или опасност по света, Хари Партридж непременно трябваше да е там. Поемаше невероятни рискове, отърваваше кожата и всички започнаха вече да мислят, че над живота му бди щастлива звезда. Така минаваха месеци, после години.
Вече успяваше да не мисли за Джема все по-дълги периоди от време, без, разбира се, да я забравя. Но друг път — както през двете седмици след отвличането на тримата Слоун — тя бе постоянно на преден план в съзнанието му. И въпреки всичко не бе плакал от първите дни след смъртта й.
И сега, на борда на наетия специално за него самолет, на един час път от Богота, сънят отново го завладя и в главата му минало и настояще се сляха… Джема и Джесика станаха едно… Джема-Джесика… Джесика-Джема… Независимо какви пречки се изправяха пред него, той щеше на всяка цена да я намери и да я прибере… Някак си щеше да успее да я спаси.
После заспа. Когато се събуди, самолетът захождаше към пистата на Богота.
2
Лима бе град на контрастите, така остри и потресаващо неприкрити — помисли си Хари Партридж, — каквито бяха кризите и конфликтите в политиката и икономиката, безмилостно разкъсващи цяло Перу.
Огромният, безводен, разпрострян на всички посоки столичен град бе разделен на няколко квартала и във всеки можеше да се види разточително богатство и жалка нищета, свързани единствено от нишките на взаимната омраза. За разлика от повечето други градове, които познаваше, тук почти нямаше средно съсловие. Луксозни величествени къщи, заобиколени от сресани градини, заемаха най-хубавата земя на Лима, а непосредствено до тях се простираха ужасните наблъскани коптори на бедните. Повечето от нямащите обитаваха пренаселени колиби от картон, а очите им излъчваха такъв яростен гняв, че Хари винаги бе имал усещането за ферментираща революция. Този път обаче още през първия ден се убеди, че бунтът е вече назрял и всеки момент може да избухне.
Още на летището ги посрещна Фернандес Пабур, редовният стрингер на Си Би Ей в Перу. Той набързо ги прекара през имиграционните и митническите власти — при което известна сума пари смени собственика си, — а после ги заведе до един микробус „Форд“ с шофьор.
Фернандес беше набит, мургав, гъвкав и енергичен, вероятно около трийсет и пет, с издадена напред уста и големи зъби, белеещи се почти постоянно в широка усмивка. Много пъти тя бе просто дежурна, но за Партридж това нямаше значение. Той харесваше умението на Фернандес инстинктивно да отгатва какво е необходимо да направи и винаги да постига добър резултат. Този път го изненада с приятния апартамент за Партридж и хубавите стаи за екипа му, резервирани в елегантен хотел с пет звезди в квартала Мирафлорес.
Докато се преоблече Партридж, Фернандес вече му бе уредил първата среща — със стар познат, Серхио Уртадо, редактор и говорител в Радио Андес. Един час по-късно той и Партридж седяха в малкото студио на радиожурналиста, което му служеше и за кабинет.
— Хари, приятелю, само тъжни неща мога да ти разкажа — бе започнал Серхио в отговор на първия въпрос. — В нашата страна вече не управлява законът. Демокрацията престана да бъде дори и фасада: просто я няма. Банкрутирали сме по всички линии. Убийствата, много от които по политически причини, са ежедневие. Партията на президента има свои ескадрони на смъртта; хората просто изчезват. Уверявам те, че никога по-рано в историята си Перу не е било толкова близо до кървавата баня. Така ми се ще да няма истина в думите ми. Но уви, всичко, което ти казвам, е вярно.