На телевизионните дискусии в неделя — „С лице към нацията“, „Среща с журналисти“ и „Седмицата през погледа на Дейвид Бринкли“ — бе разисквана все същата тема и бяха прочитани откъси от книгата на Крофърд Слоун „Камерата и истината“, като особено внимание се обръщаше на становищата му за отношението към заложниците и твърдостта към терористите.
В цялата телевизия онези, които бяха обещали на Лес Чипингъм да пазят в тайна предварителното решение да не се приемат условията на „Сендеро Луминосо“, явно не измениха на думата си. Всъщност единствена наруши обещанието Маргот Лойд-Мейсън, която в неделя вдигна телефона и предаде на Тиъдор Елиът всичко, което бе узнала предишната вечер. Без съмнение Маргот бе убедена, че е постъпила правилно, уведомявайки председателя на „Глобаник“ за развоя на събитията. За съжаление обаче, оправдана или не, постъпката й създаде условия за фатално изтичане на информация.
5
Седалището на „Глобаник Индъстрийс“ се помещаваше в приятен комплекс от големи къщи сред частен парк в Плезънтвил, Ню Йорк, на петдесетина километра от Манхатън. Това място бе избрано с изричната цел най-важните решения, отнасящи се до политиката на корпорацията, да се взимат далеч от ежедневната атмосфера на натиск и напрежение във филиалите й из индустриалните или финансови райони. „Глобаник Файнаншъл“ например, който осъществяваше сделката със заемите на Перу, заемаше три етажа в първия небостъргач на Световния търговски център близо до Уолстрийт.
Но и много от страничните въпроси, с които се занимаваше „Глобаник“, биваха пренасяни в Плезънтвил. По тази причина в понеделник сутринта, около десет часа, Глен Доусън, съвсем млад репортер на „Болтимър Стар“, чакаше да интервюира един от шефовете на „Глобаник“ по въпроса за паладиума. За този рядък метал много се говореше напоследък, а „Глобаник“ притежаваше мини, от които се добиваше не само паладиум, но и платина, а тъй като те се намираха в Бразилия, работническите вълнения представляваха сериозна опасност за по-нататъшния добив. Журналистът чакаше в елегантно овално фоайе, откъдето се влизаше в приемните и кабинетите на двама други високопоставени шефове на корпорацията. Скромно свит в канапето, той остана незабелязан, когато една от вратите се отвори и оттам излязоха двама души. Доусън веднага позна в единия Тиъдор Елиът, когото бе виждал на снимки. Другият също му се струваше познат, макар да не можеше да се сети откъде. Двамата продължаваха разговора си, започнат вътре; говореше вторият:
— …Чух за оня случай в Си Би Ей. Заплахите на перуанските бунтовници ви поставят доста натясно.
Председателят на „Глобаник“ кимна.
— В известен смисъл, да… Ще те придружа до асансьора… Но вече сме взели решение, макар да не го обявяваме. Да не мислиш, че ще оставим шепа налудничави комунисти да ни притискат до стената?
— Значи Си Би Ей няма да отмени вечерния си информационен бюлетин?
— Изключено! Колкото до пускането на касетите от „Сияйната пътека“, хич да не се надяват…
Гласът заглъхна.
Като прикри тефтера си със списанието, над което надничаше, Глен Доусън набързо записа дословно думите, които току-що бе чул. Пулсът му се бе ускорил. Разбираше, че разполага с изключителна информация, до каквато безброй други журналисти се опитват да се доберат от събота вечерта.
— Мистър Доусън — извика го момичето от информацията, — мистър Ликата ще ви приеме.
Като минаваше покрай нея, той спря и я заговори усмихнат:
— Онзи джентълмен с мистър Елиът… сигурен съм, че го познавам, но не мога да се сетя откъде.
Информаторката се поколеба; той усети съмненията й, но пак се усмихна. Това свърши работа.
— Беше мистър Оудън Роудз, заместник-държавният секретар.
— Ама разбира се, как не се сетих!
Доусън бе виждал заместник-държавния секретар по икономическите въпроси само веднъж преди това — по телевизията, докато даваше показания пред една от конгресните комисии. Но за момента най-важното бе, че знаеше името му.
Интервюто с високопоставената личност от „Глобаник“ му се стори безкрайно и той се постара да го приключи колкото се може по-бързо. Въпросът за паладиума и без това не го интересуваше кой знае колко: той беше амбициозен журналист и искаше да пише по въпроси, любопитни за по-голяма част от публиката, а онова, на което току-що се бе натъкнал, му се струваше нещо като пропуск за по-светло бъдеще. В края на краищата се наложи да се извини с липсата на време и направо да избяга.