Джесика бе потърсила допълнителна информация по въпроса и беше любопитна да узнае как явлението е получило това си наименование. И сега, ровейки из паметта си, тя разказа на Ники и Ангъс странната история.
„Това се случило в Стокхолм, Швеция, на 23 август 1973 година. Сутринта на централния градски площад, Нормалмсторг, един избягал затворник, Ян Ерик Оусон, 32-годишен, влязъл в шведската кредитна банка, една от големите столични банки. Изпод якето си Оусон извадил картечница, стрелял в тавана и създал паника сред изсипалите се парчета бетон и счупени стъкла. Последвалата агония продължила шест дни.
Никой от участниците не можел да предполага, че в продължение на години или може би векове след това преживяното от тях щяло да стане известно в медицината и науката като «стокхолмски синдром», редом с понятията «Цезарово сечение» и «Болестта на Алцхаймер».
Всички банкови чиновници на работа в момента станали заложници на Оусон и на съучастника му Кларк Оловсон, 26-годишен. Трите жени и мъжът били все на по двайсет и няколко години. Следващите шест дни този секстет прекарал затворен в едно от хранилищата в подземието на банката, откъдето престъпниците изложили своите искания по телефона: три милиона крони в брой (седемстотин и десет хиляди долара), два пистолета и кола, с която да избягат. По време на обсадата заложниците изживели какви ли не страдания. Принуждавали ги да стоят прави с въже около врата, така че ако паднат, да се удушат. От време на време допирали дулото на картечницата до ребрата им и те очаквали всеки момент да бъдат застреляни. Цели петдесет часа нямали храна, а найлоновите торбички за смет били единствената им тоалетна. Терзаела ги клаустрофобия и страх.
Но въпреки всичко между заложници и похитители се появила необикновена близост. В един момент една от чиновничките имала възможност да избяга, но не го направила; друга успяла да даде някакви сведения на полицията, но после признала, че се чувства като предателка. А колегата им охарактеризирал похитителите като «много мили».
Стокхолмската полиция, която полагала всички усилия да освободи пленниците, срещнала враждебност от тяхна страна. По телефона те казвали, че искат да излязат заедно с крадците, че им имат доверие, че те всъщност ги пазели от полицията и дори че не вярват на шведската полиция.
По-късно се разкрило, че едното момиче държало за ръка по-младия си похитител, и после казало на следователя, че той й дал нежност. А след като била освободена и я изнасяли на носилка, тя се провикнала към Оусон, че иска пак да го види.
При разговори с лекарите впоследствие свободните вече заложници наричали полицията свой враг и били убедени, че дължат живота си именно на похитителите си. Една от тях даже обвинила доктора, че се опитва да промие мозъка и от нейното уважение към Оусон и Оловсон. А друга ги посетила в затвора една година след драмата в банката и водила дълъг разговор с тях.
В края на краищата лекарите, занимаващи се със случая, стигнали до заключението, че реакцията на заложниците е типична за човек, изпаднал в екстремна ситуация, от която не е сигурно, че ще излезе жив. Цитирана била Ана Фройд, която описала подобни реакции като «идентификация с агресора». В края на краищата случилото се в шведската банка било запомнено завинаги със «стокхолмския синдром».“
— Хей, че интересна работа, мамо — възкликна Ники.
— Изобщо не съм го знаел, Джеси — добави Ангъс.
— Знаеш ли още такива неща? — попита Ники.
Джесика остана много доволна.
— Знам още някои. Ще ви повторя съветите, които генерал Уейд даваше на групата си за съпротива срещу терористи. „Ако си пленник или заложник, на първо място се пази от «стокхолмския синдром»! Второ: когато имаш работа с терористи, не забравяй, че «обичай врага си» е пълна глупост. От друга страна, не губи време и усилия да мразиш терористите, защото омразата е напразно изхабяващо чувство. Просто никога не им вярвай и не изпитвай топли чувства към тях, като не забравяш никога, че те са ти врагове.“ След това Джесика описа няколко случая с отвлечени самолети, когато пътниците в тях, взети за заложници и третирани зле, започват да изпитват приятелски чувства към своите нападатели. Така станало със злощастния самолет на ТУА през 1985 година, когато някои от пътниците изразили съчувствие към похитителите си, шиити, и започнали да разпространяват пропагандистките теории на престъпниците.