Тръгнаха по широка алея, оградена с колони, откъдето през стъклените стени се виждаше паркът, а зад него — Ийстривър. По ескалатора се качиха до следващия етаж и се разположиха в Индонезийската зала, достъпна само за дипломати и техните гости. Просторното и внушително помещение, където посрещаха държавни глави, бе украсено с великолепни произведения на изкуството, като завесата към Свещената каба на входа за Мека — черен гоблен с втъкано злато и сребро, подарък от Саудитска Арабия. Тъмнозеленият килим бе приятен фон на канапетата и креслата от бяла кожа, подредени така, че да има възможност за няколко срещи, без участниците в тях да си пречат. Мигел и Салавери се настаниха в едно от по-изолираните интимни кътчета.
Като се погледнаха очи в очи, Хосе Антонио Салавери не можеше да сдържи раздразнението си.
— Предупредих ви, че е опасно да идвате тук! И без това нося твърде много рискове.
— Защо смятате, че е толкова рисковано? — спокойно го попита Мигел. Искаше да узнае какво е известно на този страхливец.
— Какъв глупак сте! Нима не знаете? По телевизията и във вестниците говорят и пишат само за онова, което сте направили, за отвличането. ФБР и полицията са се втурнали с всички сили да ви търсят. — И като преглътна шумно, Салавери нетърпеливо попита: — Кога ще си вървите? Кога ще напуснете страната?
— Ако приемем, че всичко онова, което казахте, е вярно, какво значение има то за вас?
— Защото Хелга е обезумяла от страх. Аз също. Значи този дърдорко е раздрънкал и на своята банкерка. Значи първоначалното изтичане на информацията се е разширило и се е превърнало в опасност, което трябва вече да бъде отстранено. Без изобщо да е разбрал, Салавери сам бе подписал собствената си смъртна присъда, а така също и на приятелката си.
— Дайте ми парите, преди да получите отговор — каза Мигел.
Салавери завъртя комбинацията на ключалката и извади от дипломатическото си куфарче издут картонен портфейл, увит със скоч. Мигел го пое, разпечата го, огледа съдържанието му и отново го запечата.
— Няма ли да ги броите? — плахо попита Салавери.
— Не бихте посмели да ме измамите — бе отговорът. След това Мигел продължи някак небрежно: — Значи искате да знаете кога ще замина заедно с още няколко души?
— Точно така.
— Къде ще бъдете тази вечер с жената?
— В моя апартамент. Твърде разстроени сме, за да излизаме.
Мигел бе ходил вече там и помнеше адреса.
— Стойте там. Не мога да ви телефонирам по причини, които ще ви станат ясни. Затова ще ви изпратя човек, от когото ще получите необходимата информация. Той ще се представи с името Плато. Щом го чуете, спокойно можете да го пуснете вътре.
Салавери закима енергично. Изглеждаше поуспокоен.
— Правя ви тази услуга, загдето така бързо успяхте да донесете парите — прибави Мигел, докосвайки многозначително пакета.
— Благодаря ви. Нали разбирате, че не искам да върша неразумни…
— Разбирам, но тази вечер си стойте у дома.
— Разбира се.
Като излезе от сградата на ООН, Мигел прекоси Първо авеню и влезе в хотел „Плаза“ на Обединените нации. Във фоайето имаше телефон до щанда за вестници. Той набра един номер на квартала Куийнс. По гласа, който му отговори, се убеди, че е свързан с добре укрепена частна къща в Малката Колумбия. Заговори бързо, без да използва имена, и назова номера на обществения телефон, от който се обаждаше. После затвори слушалката. Зачака търпеливо и когато на два пъти се приближиха други хора, се направи, че все още говори. Точно след седем минути телефонът иззвъня. Гласът отсреща потвърди, че говори също от обществен телефон. Така разговорът не можеше нито да бъде проследен, нито подслушан. Мигел изложи тихичко своите искания. Отсреща го увериха, че те ще бъдат изпълнени. Договорена бе и цената — шест хиляди долара. После Мигел даде адреса на жилището на Салавери и обясни, че името Плато осигурява достъпа в него. След това подчерта: „Трябва да стане тази вечер и да изглежда като убийство, последвано от самоубийство.“ Другият глас му обеща, че нарежданията ще бъдат изпълнени точно.