— Разбира се, че помня. Иран и Либия бяха главните заподозрени, но нищо повече. Явно, че някакъв кораб правеше мръсотията, но не се знаеше какъв е той и чий е.
— Е, Теди започна да разследва това и прекара дълго време в лондонската застрахователна компания „Лойдз“, търпеливо преглеждайки всичките документи на корабите в движение. Изхождаше от убеждението, че какъвто и плавателен съд да поставя мините, той не може да не е минал през Суецкия канал. Направи цял списък на всички кораби, преминали през Суец малко преди да започнат да избухват мините. Бяха безброй много кораби. Но той записа маршрута на всеки от тях, пристанище по пристанище, и сравни датите с дните, в които потъваха кораби. Най-сетне, което значи след умопомрачително дълго проучване, той излезе с името на един-единствен кораб, „Гат“. Бе се явявал навсякъде, където имаше взривен от мина кораб, и то само ден-два преди това. Нали знаеш приказката за дима от пушката. А щом се разбра името на кораба, установи се, че е либийски, и скоро след това нямаше никакво съмнение за ролята на Кадафи в цялата история.
— Помня, че изпреварихме в ефир всички останали — каза Йейгър. — Но не знам как се стигна до това разкритие.
— Ами така става винаги — засмя се Партридж. — Ние, телевизионните кореспонденти, обираме лаврите за работата, която са свършили хора като теб и Теди.
— А, аз не се оплаквам. Едно ще ти кажа, Хари. Не бих се сменил с теб, особено на тази възраст. — Йейгър се позамисли и продължи: — Купър е още дете. Те всички са толкова млади. Като че ли чашата работа стана вече само за младите. Те имат повече енергия и са по-умни. Спохожда ли те понякога и теб това чувство, че остаряваме?
— Напоследък доста често — намръщи се Партридж.
Бяха стигнали до въртележката на Кълъмбъс Съркъл. Отляво оставаше непрогледният мрак на Сентръл Парк, в който малко нюйоркчани дръзваха да влязат нощем. Точно насреща им беше западната част на Петдесет и девета улица, а зад нея грееха светлините на Централен Манхатън. Партридж и Йейгър внимателно прекосиха плетеницата от шосета, по които с шеметна скорост летяха автомобилите.
— И ти, и аз станахме свидетели на много промени в нашия бизнес — обади се пак Йейгър. — И ако имаме късмет, ще видим още.
— Какво мислиш, че ни очаква?
Йейгър се замисли, преди да отговори.
— Най-напред ще ти кажа какво не очаквам. Не очаквам телевизионните мрежи да изчезнат, нито да се променят кой знае колко, независимо от мрачните прогнози на тази тема. Може би Си Ен Ен ще излезе напред, защото има добро разпространение. Но цялата работа е в качеството. Важното е, че по цял свят съществува неутолим апетит за новини, какъвто не е имало досега в историята.
— Телевизията го събуди.
— Прав си, дявол да го вземе? Телевизията на двайсети век е същото, което навремето са били печатницата на Гутенберг и на Какстън. Колкото и несъвършенства да има телевизията, хората продължават да се интересуват от новините. Затова и вестниците ще бъдат силни, докато има с какво да ни допълват.
— Съмнявам се, че ни го признават — каза Партридж.
— И да не ни го признават, поне ни отдават дължимото внимание. Не помниш ли какво каза Дон Хюит по Си Би Ес: че „Ню Йорк Таймс“ има четири пъти повече кореспонденти в телевизията, отколкото в Обединените нации. И много от тях пишат именно за нас — за телевизията, за нейните журналисти и за тяхната работа.
— Много пророчески си настроен тази вечер — отбеляза Партридж. — Какво друго предвиждаш?
— Предвиждам изчезването на седмичниците. Те са същински динозаври. Докато „Тайм“ и „Нюзуик“ стигнат до своите абонати, по-голямата част от съдържанието им остарява със седмица до десет дни. А кой съвременен човек се интересува от минали новини? Чувам, че и рекламните агенти задават същия въпрос. Така че въпреки хитрините им с датата на корицата и изискания им стил седмичните списания скоро ще отидат там, където са вече „Лук“ и „Сатърди Ивнинг Пост“. Впрочем повечето млади новинари днес дори не са и чували за тези издания.
Половин час по-късно Партридж се зае да чете в леглото няколкото вестника, които си бе купил, преди да влезе в хотела. Скоро обаче шрифтът взе да се размазва пред очите му и той ги бутна на земята. Щеше да ги прегледа на сутринта заедно с новите издания, които му носеха със закуската.
Но все още не можеше да заспи — твърде много неща се бяха случили през последните трийсет и шест часа. Съзнанието му бе като калейдоскоп от събития, идеи, задачи, преплетени с мисли за Джесика, с миналото, с настоящето… Събудени спомени…