Къде ли бе Джесика сега? Прав ли бе Теди за зоната с радиус четирийсет километра? Дали имаше някакъв шанс той, Хари, воинът кореспондент, да поведе като средновековен рицар с лъскава броня кръстоносен поход, за избавлението на някогашната си любима?
Стига глупости! Отложи мислите за Джесика и другите за утре. Опита се да освободи съзнанието си от всичко или поне да мисли за нещо различно.
И, естествено, му се яви Джема… Другата голяма любов в живота му. Толкова дълго бе отпъждал мислите за нея, че сега ги остави да нахлуят оттам, докъдето ги бе спрял предишния ден.
Папската обиколка из Централна Америка и Карибския район бе дълга и напрегната. Повечето от полетите бяха нощем. Още след първата им среща Партридж реши, че трябва да опознае Джема по-добре, но кореспондентските му задължения не му позволяваха да я вижда по време на престоите. Докато летяха обаче, тя винаги успяваше да дойде и да седне за малко при него, щом се случеше да няма много работа. Скоро започнаха да се държат за ръце и веднъж, преди да си тръгне, тя се наведе и се целунаха. След това желанието му към нея стана неудържимо.
Разговаряха винаги когато можеха и той узнаваше все повече неща за нея. Джема бе от Тоскана и имаше две по-големи сестри. Родният й град Валомброза, недалеч от Флоренция, бе планински курорт. „Не е някое модерно място за богатите, но е много красиво, Хари.“ На около километър и половина от Валомброза се намирало мястото, наречено „Малкият рай“, където живял Джон Милтън и според легендата получил вдъхновение да напише „Изгубеният рай“.
Бащата на Джема бил талантлив художник, който изкарвал добри пари с реставрация на картини и фрески и често работел във Флоренция. Майка й преподавала музика. Така че изкуството и музиката били част от живота в семейството и продължавали да съпътстват Джема. В „Алиталия“ работела от три години.
— Исках да опозная света, а не можех да си го позволя по друг начин.
— Но по този начин едва ли виждаш много — каза Партридж.
— Е, не колкото бих искала, но все пак. Само че ми омръзна да бъда келнерка във въздуха.
— Ти си много повече от това — разсмя се Хари. — Пък и се срещаш с най-различни хора. — И добави с отсянка на ревност: — С много мъже например.
— Повечето от тях нямам желание да срещна отново извън самолета — вдигна рамене Джема.
— А другите?
— Никой не ми е харесвал толкова много, колкото ти — отвърна му тя с широката си ведра усмивка, която бе част от нея.
Бе казано толкова простичко, че Партридж, по професия скептик, се зачуди дали е наивен или глупав, като й вярва. Но после си помисли: „Защо да не й вярвам, щом и аз изпитвам същото към нея? Никоя жена след Джесика не ми е въздействала като Джема.“
И за двамата пътуването като че ли минаваше твърде бързо. Оставаше им съвсем малко време. Накрая може би щяха да тръгнат всеки по своя път и да не се видят повече. Може би точно поради това чувство на изплъзващо се време в една незабравима нощ, когато светлините в салона едва-едва мъждукаха и повечето от журналистите наоколо спяха, Джема се сгуши до него и се любиха под одеялото. Кой знае защо трите съединени седалки на туристическата класа не им се сториха неудобни и по-късно Хари се връщаше към този момент като едно от най-красивите си преживявания.
Веднага след това — по импулс, а и при спомена, че бе загубил Джесика поради нерешителността си — той прошепна:
— Джема, ще се омъжиш ли за мен? Тя му отвърна пак шепнешком:
— О, amor mio, разбира се.
Следващото им кацане бе в Панама. Снишил глас, Партридж задаваше въпроси и чертаеше планове, докато Джема, смеейки се тихичко и закачливо в полумрака, се съгласяваше с всичко.
На летището „Токумен“ се приземиха по светло. Папата слезе от самолета и с професионализма на някогашен актьор красиво целуна земята на Панама, докато наоколо му бръмчаха безброй камери.
Още преди да кацнат, Партридж бе помолил придружаващия редактор и снимачния екип да отразяват посещението на папата през следващите няколко часа без него. Той щеше да се присъедини към тях, като дойде време да сглоби репортажа за редовната вечерна емисия на новините по Си Би Ей. Тъй като в Панама нямаше лятно часово време, тя бе един час след Ню Йорк и щяха да успеят. Колегите му от екипа не скриха любопитството си, но и не зададоха повече въпроси, макар че едва ли връзката му с Джема е могла да остане незабелязана.
Той разговаря и с репортера на „Ню Йорк Таймс“, който бе пак Греъм Бродерик, и го помоли да му услужи със записките си за събитията през деня. Бродерик го погледна крайно учуден, но се съгласи. Кореспондентите често си правеха такива услуги на разменни начала.