Партридж остана в самолета, след като всички, го бяха напуснали. Нямаше и представа какво щеше да обясни Джема на своята началничка, старшата стюардеса, но скоро тя дойде при него и двамата заедно слязоха по стълбите на „ДЦ 10“. Джема все още бе с униформа и се притесняваше, че няма с какво да се преоблече. Но той я прекъсна с думите:
— Обичам те такава, каквато си.
— Наистина ли, Хари? — обърна се тя към него със сериозно изражение на лицето.
— Наистина — кимна й той бавно.
И двамата се погледнаха в очите и явно останаха доволни от видяното там.
Взеха такси до Стария град. Слязоха близо до един висок обелиск, издигнат в памет на френските строители на Панамския канал, между които бе и прославеният Фердинанд дьо Лесеп.
Около двайсет минути по-късно, изправени пред мировия съдия в пищния му кабинет, някогашна затворническа килия в крепостта, Хари Партридж и Джема Бачели станаха мъж и жена. По време на петминутната церемония юридическото лице по обикновена памучна роба подписа брачния договор, който струваше двайсет и пет долара, а Партридж даде още по двайсет на двете стенографки, влезли в ролята на свидетелки. Невястата и женихът бяха уведомени, че всякакви допълнителни формалности около регистрацията на брака им не са задължителни, освен ако не се върнат някой ден за развод.
— Ще ги изпълним — каза Хари, — но няма да се върнем.
Накрая длъжностното лице им пожела доста неуверено „Que vivan los novios!“ („Да живеят младоженците!“) и те останаха с чувството, че го е казвал безброй пъти преди това.
Както можеше да се очаква, новината за бракосъчетанието бързо се разпространи из целия самолет и щом излетя, в салона за журналисти се състоя празненство с обилно количество шампанско, уиски и хайвер. Стюардесите и екипажът се включиха, доколкото им позволяваха задълженията, а Джема бе освободена от работа до края на деня. Дори капитанът напусна мястото си и отиде да поднесе поздравленията си.
Отсъствието на представители от свитата на папата не остана незабелязано, макар че не предизвика изненада у никого, а до края на маршрута Партридж усещаше тяхното неодобрение и хладно държание. Журналистите така и не успяха да разберат дали папата изобщо е бил осведомен за събитието. Но в салона за журналисти той повече не стъпи.
В малкото време, което им оставаше да прекарат заедно, Партридж и Джема усилено се заеха да кроят планове за бъдещето си.
9
В базата на похитителите в Хакензак телефонът иззвъня в 7,30 в неделя сутринта. Мигел отговори от стаята си на първия етаж. До него винаги бе единият от шестте радиотелефона, предназначени за специални разговори. Номерът му бе известен само на онези, които имаха право да го използват.
Следвайки инструкциите, човекът, който се обаждаше, говореше от обществен телефон. Мигел очакваше това позвъняване още от сутринта. Най-напред чу в слушалката уговорената предварително парола „Tiempo?“, на която отвърна „Relampago“. Това бе един от двата възможни отговора на въпроса „Времето?“. Ако бе казал „Гръмотевица“ вместо „Светкавица“, щеше да значи, че по някаква причина групата му иска двайсет и четири часово отлагане. Но сега той бе предал само с една дума следното: „Готови сме за тръгване. Кажете мястото и времето.“
Последва очакваният отговор: „Sombrero profundo sur 2000.“ Което означаваше: „Южният вход на летище «Титърбъроу» в осем часа вечерта.“ Това бе времето и мястото, където похитителите и техните жертви щяха да се качат на очакващия ги „Лиърджет 55 ДР“ с колумбийска регистрация. Мигел знаеше, че „петдесет и пет“ означава по-голяма машина от познатите му с цифрите двайсет и трийсет от същата серия. А „ДР“ бе съкращение на дълъг радиус. Той даде краткият отговор „Lo comprendo“ (разбирам) и разговорът приключи.
Беше му се обадил друг дипломат, този път аташиран към генералното консулство на Колумбия в Ню Йорк. Той му служеше за свръзка през последния месец. Както перуанският, така и колумбийският дипломатически корпус гъмжеше от изменници, симпатизанти било на „Сендеро Луминосо“, било на картела „Меделин“, понякога и на двете, които извършваха двойни услуги за огромни суми, изплащани от контрабандистите в Латинска Америка.
Веднага след разговора Мигел мина по всички помещения в къщата и уведоми останалите, че започва подготовката за заминаване, в която всеки член на групата знаеше ролята си. Мигел, Боделио, Сокоро и Рафаел щяха да пътуват заедно с трите ковчега със самолета; Хулио щеше да остане в САЩ и да премине отново в „летаргия“, очаквайки нови заповеди от „Меделин“; Карлос и Луис незабелязано трябваше да напуснат страната в срок от няколко дни, като вземат различни самолети за Колумбия. Но и тримата имаха още едно задължение след излитането на самолета: да откарат в различни посоки и на големи разстояния останалите автомобили и да ги изоставят. Регистрационните номера на петте коли бяха сменени след преследванията и отвличането, така че придвижването с тях и изоставянето им беше вече съвсем безопасно.