След известно време Партридж се обърна назад към спътниците си:
— Англичаните бяха убедени, че в страната им никога не ще проникне тероризмът, но това все пак стана. Мнозина тук вярваха в същото.
— От самото начало са се заблуждавали — отвърна Рита. — Винаги е било неизбежно и въпросът бе само „кога“, а не „дали“.
И двамата бяха вече почти сигурни — както бе потвърдил и шефът на полицията в Уайт Плейнс, — че отвличането на тримата Слоун е дело на чужди терористи.
— Но кои, по дяволите, може да са те? — удари Партридж с юмрук по дланта на другата си ръка. — Трябва непременно да намерим отговора на този въпрос.
— Естествено е да помислим най-напред за Близкия изток: Иран, Ливан, Либия и всякакви там религиозни фанатици като „Хизбулах“, Амал, шиити, „Ислямски джихад“, ООП и какви ли не още — каза Рита.
— И аз така мислех — съгласи се Партридж. — Но после се запитах: „Защо им е всичко това? Защо ще си правят труда да действат толкова далеч, поемайки твърде много рискове, след като имат множество удобни цели по-близо?“
— Вероятно за да направят впечатление. За да убедят „Големия Сатана“, че никъде няма сигурно място.
— Може и да си прав — кимна Партридж и погледна Купър. — Теди, ами ИРА не са ли още една потенциална възможност.
Англичанинът се сепна от унеса си.
— Едва ли. ИРА са подлеци, способни на всичко, но не и в Америка, тъй като все още има идиоти американци от ирландски произход, които ги тъпчат с пари. Започнат ли да действат и тук, ще си прекъснат този източник на средства.
— Имаш ли някакви други предположения?
— Съгласен съм с теб, Хари, за гангстерите от Близкия изток. Но защо да не насочим погледите си и на Юг?
— Към Латинска Америка ли? — изненада се Рита. — Не е изключено. Най-вероятна е Никарагуа; Хондурас и Мексико са други две възможности, та дори и Колумбия.
Продължаваха да разсъждават върху различни теории, без да стигнат до някакво заключение.
— Обзалагам се, че в потайното ти съзнание нещо се мъти — каза Партридж на Теди. — Не искаш ли да го споделиш с нас?
— Защо не? — Купър се позамисли и продължи: — Според мен те вече са напуснали страната.
— Похитителите ли?
— И са отвели със себе си тримата заложници — невъзмутимо продължи журналистът следовател. — Знак за това е току-що случилото се в Уайт Плейнс. Целта е била да ни покажат що за хора са и че не си поплюват. Това е предупреждение за всеки, който се осмели да има нещо общо с тях занапред.
— Ако правилно те разбирам — изненада се Партридж, — ти смяташ, че те са преценили след колко време ще бъде открита камионетката, и експлозията е била изчислена да стане след тяхното заминаване?
— Горе-долу така е.
— Но това са само догадки — опитваше се да му възрази Партридж, — може и да грешиш.
— Не догадки, а заключения на разузнавача — поклати глава Купър. — Което за съжаление ще се окаже необоримо.
— Ако наистина си прав — намеси се заинтригувана Рита, — какво следва от това?
— Ами остава да решим — отвърна й Купър — дали ще се заемем със скъпа операция по откриване на леговището им, макар и то да се окаже празно, когато го намерим.
— Ти беше споменал, че ще се опиташ да стигнеш до „главната квартира на бандата“ — напомни му Хари. — Това ли е скъпата операция, за която говориш?
— Може и така да се каже. Освен че ще бъде и много трудна.
— Кажи ни нещо повече — подкани го Рита.
Купър отвори тефтера си и продължи:
— Преди всичко се опитах да установя какво място биха избрали бандитите, за да извършат всичко онова, за което говорихме снощи: паркинг и прикритие за поне пет коли, работилница за пребоядисването им, достатъчно пространство за живеене, спане и хранене на четири души, ако не и поне още двама повече. Били са им необходими и складове, както и надеждно укритие за тримата отвлечени. Да не говорим за евентуалната канцелария, задължителна при подобни разгърнати операции. Така че щабът им не ще да е бил малка къща с любопитни съседи на една педя разстояние.
— Окей — съгласи се Партридж. — Приемам това за начало.