Партридж кимна, приел нареждането на Рита. Отношенията между кореспондента и редактора в един телевизионен екип не бяха точно регламентирани. По правило редактор като Рита Ейбръмс носеше отговорност за целия екип, включително и за кореспондента, а при евентуален провал на мястото на събитието поемаше и вината. Но ако всичко минеше добре, похвалите получаваше кореспондентът, чиито образ и име се появяваха на екрана, макар че редакторът също имаше заслуга за визуалното представяне на новината, а беше и съавтор на текста. Но със старши кореспонденти като Хари Партридж, „Тежката стъпка“, установеният ред често се нарушаваше, като кореспондентът поемаше цялата работа, а продуцентът или биваше пренебрегнат, или трябваше да се подчинява. Но когато Партридж и Рита работеха заедно, не даваха и пет пари за йерархията. Целта им беше единствено да изпратят най-добрите репортажи, които с общи усилия можеха да направят.
Докато Рита бързаше към обществения телефон, Мин и О’Хара вече се бяха отправили към изход деветнайсет, търсейки откъде да излязат за рампата. Греъм Бродерик, изтрезнял на бърза ръка от развоя на събитията, ги следваше по петите. На една от вратите към изхода пишеше: ЗОНА С ОГРАНИЧЕН ДОСТЪП. АВАРИЕН ИЗХОД. АЛАРМЕНА СИГНАЛИЗАЦИЯ.
Камионетката с тримата от Си Би Ей и кореспондента на „Таймс“ се приближаваше към писта седемнайсет Л. Символите на маркировката означаваха посоката — сто и седемдесет градуса или почти юг, лявата от две успоредни писти. Както на всяко летище, тези означения бяха изписани с едри бели цифри и буква върху самата писта. Върнън, водачът им от Информационната служба, обясняваше:
— Пилотът на аварирал самолет избира онази писта, която му е най-удобна за кацане. Тук, на това летище, тя е обикновено едно — седем — ляво, защото е широка почти седемдесет метра и е най-близо до аварийните служби.
Колата спря на една рульожка напряко на седемнайсет Л, откъдето най-добре щеше да се вижда подходът и кацането.
— Тук ще е студиото ви от мястото на събитието — каза Върнън.
Пристигнаха още съоръжения за аварийни случаи и някои от тях спираха около тях. Имаше седем жълти коли на летищната противопожарна охрана — четири машини за пяна от типа „Ошкош М 15“, две с телескопична стълба и две по-малки за бърза намеса. Няколко синьо-бели полицейски коли изсипаха пожарникари, които отвориха багажниците на колите, измъкнаха оттам сребристи костюми и се напъхаха в тях. Полицаите от охраната са обучени да гасят и пожари, обясни Върнън. По радиото в колата му се носеше непрекъснат поток от заповеди. Под надзора на един лейтенант в жълта лимузина пожарните коли се подредиха на равни разстояния покрай пистата по цялата й дължина. Линейки, извикани от съседни квартали, се стичаха към летището и се събираха встрани от пистата.
Партридж пръв бе изскочил и застанал до колата, записваше нещо в бележника си. Бродерик правеше същото, но не така припряно. Мин Ван Кан се бе покатерил на покрива на колата и изправен, оглеждаше небето на север през обектива на нагласената си вече камера. Зад него Кен О’Хара мъкнеше кабелите и магнетофона.
Авариралият самолет се появи в зрителното им поле почти внезапно на около пет мили с гъст черен дим зад него. Мин вдигна камерата и я закрепи на рамото си, плътно притиснал око до окуляра.
Работлив, надежден и почтен — такъв го познаваха всички, — Мин бе един от най-добрите телевизионни оператори. За Си Би Ес бе работил още във Виетнам, най-напред като носач на апаратурата на един американски оператор, който снимал сраженията в джунглата. От него бе научил как се работи с камерата. А когато американецът загинал, случайно настъпвайки мина, Мин сам-самичък го пренесъл да бъде погребан, а после се върнал с камерата му в джунглата и продължил да снима. В Си Би Ес не си спомняха някой някога да го е назначавал. Той просто бе станал един от тях.
Когато през 1975 г. падането на Сайгон стана неизбежно, Мин, жена му и двете му деца бяха между малцината щастливци, евакуирани от двора на американското посолство с военни хеликоптери до корабите на Седми американски флот. Мин снимаше през цялото време тази операция и голяма част от материала му влизаше във вечерните информационни емисии.
В обектива все по-ясно се очертаваше силуетът на приближаващия се еърбус. Все по-ясно се виждаше и сиянието на яркия пламък с непрекъснатата струя дим зад него. Личеше, че огънят излиза оттам, където е бил откъсналият се двигател, а сега стърчеше само пилонът му. Мин и останалите наблюдаващи недоумяваха как пожарът още не е погълнал целия самолет.