— Не — заяви Мигел, — ковчезите няма да мръднат оттук. — И се премести леко, за да застане между отворената врата и митничаря, зад когото бяха пилотите. Пръстите му стиснаха оръжието. Сега е моментът. Хайде!
В същия миг се разнесе някакъв друг глас:
— Ехо едно-седем-две. Тук сектор.
Всички се сепнаха, освен Уоли Амслър, който бе свикнал с внезапните обаждания по радиостанцията, прикрепена на колана му. Автоматично вдигна микрофона до устата си.
— Сектор, тук ехо едно-седем-две.
— Ехо едно-седем-две — пропука отново мъжкият глас в другия край на линията, — Алфа две-шест-осем нареди да прекратите работата си там и незабавно да се свържете с него по телефона на четири-шест-седем двайсет и четири двайсет и четири. В никакъв случай не използвайте радиовръзка.
— Сектор десет-четири. Ехо едно-седем-две. Край.
Отговаряйки, че е приел нареждането, Амслър се мъчеше да не издаде с гласа си дълбокото си облекчение. Имаше вече достойно оправдание да си спести отварянето на ковчезите: бе получил заповед, на която не можеше да не се подчини. „Алфа две-шест-осем“ бе кодовият номер на сектора на шефа му в Маями, за когото „незабавно“ означаваше „защо още не си при мен!“. По кодовия номер, на който трябваше да се обади, Амслър позна, че става дума за товарното отделение на международното летище на Маями. Вероятно бяха получили сигнал, че някой от пристигащите самолети пренася контрабанден товар.
— Викат ме, сеньор Паласиос — съобщи той. — Затова ви пускам да продължавате пътя си без повече формалности.
Докато драскаше набързо върху документите необходимите резолюции, Уоли Амслър не можа да долови нито рязкото спадане на напрежението, нито облекчението, обзело не само четиримата пътници, но и пилотите. Ъндърхил и Мигел се спогледаха. Капитанът, който бе усетил, че за малко не бяха извадени оръжия, се двоумеше дали да не изиска те да му бъдат предадени преди излитането. Но като прецени Мигел с онзи стъклен поглед, реши да не усложнява нещата. И без това се бяха забавили. По-добре да иска разрешение за излитане и да отлепят.
ЧАСТ ТРЕТА
1
Артър Нейлсуърт, изискан, достолепен и известен вече на всички като чичо Артър, на младини бе голяма клечка в Информационния отдел на Си Би Ей. За три десетилетия се бе издигнал до няколко началнически поста, между които заместник-директор на „Международни новини“, директор на продукция на вечерния информационен бюлетин и изпълнителен директор на всички информационни редакции. Когато късметът взе да му изневерява, подобно на много преди и след него, той бе избутан на заден план и на петдесет и шест годишна възраст го уведомиха, че времето на големите му отговорности е минало, и му предложиха да избира между преждевременно пенсиониране или дребна службица, колкото да не стои без работа. Изправени пред същите алтернативи, мнозина предпочитаха от гордост да излязат в пенсия. Но Артър Нейлсуърт, който не страдаше от грандомания, а беше философ в живота, предпочете да работи каквото и да е. Компанията не очакваше подобно решение и трябваше да му намери някаква длъжност. Най-напред обявиха, че ще го направят заместник-председател. И както чичо Артър обичаше да разказва по-късно, „тук имаме три вида заместник-председатели — работяги, които честно оправдават парите си, канцеларски плъхове, които нищо не правят, но служат да поемат вината на по-високопоставените, и «бивши величия», които отговарят вече само за кламерите. Та аз бях от третата категория“.
Но за голяма изненада на телевизията, а и за негова собствена, чичо Артър намери достойно приложение на своята длъжност. Пое младите хора, кандидати за работа.
За много от телевизионните началници беше досадно, а понякога и трудно, да отговарят на все един и същи въпрос, задаван им от какви ли не хора: приятели, роднини, политици, лекари, зъболекари, очни лекари, борсови агенти и дори гости — „Бихте ли помогнали на моя син (дъщеря, племенница, внук, кръщелник, ученик, протеже) да получи някаква работа в телевизионната мрежа?“