Понякога, особено в края на университетската учебна година, сякаш цели поколения млади хора се струпваха пред вратите на кабинетите на началниците, опитвайки се да ги разбият и да нахлуят вътре. Част от тях не заслужаваха никакво внимание, но това съвсем не се отнасяше до всички. Преди „епохата на чичо Артър“ началниците в Си Би Ей губеха твърде много време в телефонни разговори помежду си за свободните места, а и после в опитите си да успокоят роднините и покровителите на онези, които не можеха да бъдат настанени на работа. Но това време отмина. Новата длъжност на Артър Нейлсуърт, създадена от немай-къде, спаси ръководството на Си Би Ей от всичките тези грижи. Така че щом някой дойдеше да пита за своето протеже, всеки шеф на Си Би Ей можеше да му отговори: „Разбира се, че ще ви помогна. Имаме специален заместник-председател, който се занимава със способните млади хора. Кажете на вашия човек да му телефонира на този номер от мое име и той веднага ще му насрочи среща.“
Артър Нейлсуърт не беше скъпчия навремето си и канеше на разговор в малкия си кабинет без прозорци всички, които му се обаждаха. Никога преди това не бе имало толкова много кандидати, с които се водеха дълги, понякога едночасови беседи. Задаваше им въпроси от всякакви области, създаваше се взаимно доверие. Така че в края на краищата кандидатът винаги си излизаше с добро чувство към Си Би Ей, дори ако не получеше работа, както ставаше в повечето случаи, а Нейлсуърт добиваше ясна представа за качествата и способностите на множество млади хора, прекарали около час до бюрото му.
Постепенно скептицизмът на всички бе заместен от уважение, което нарастваше заедно с броя на младите журналисти, които, назначени със застъпничеството на чичо Артър, скоро започваха да се издигат по йерархията в Информационния отдел. Така че с времето избраниците на чичо Артър сякаш бяха получили още една диплома.
А тъй като чичо Артър караше вече шейсет и пет и му предстоеше съвсем законно да се пенсионира след пет месеца, между новинарите започна да се надига глас за неговото оставане. Изведнъж се бе оказало, че за всеобща изненада Артър Нейлсуърт отново е „важна клечка“.
И така, в неделната утрин на третата седмица от септември чичо Артър пристигна в Информационния отдел на Си Би Ей, за да даде своя принос в издирването на Джесика, Никълъс и Ангъс Слоун. Според инструкцията на Лес Чипингъм по телефона предишната вечер той влезе в залата за спешни конференции, където вече го чакаха Партридж, Рита и Теди Купър. Насреща им застана широкоплещест мъж със среден ръст, херувимско лице и гъста, грижливо сресана на път сребриста коса. Той се държеше уверено и свободно. Тъй като не бе обикновен работен ден, вместо обичайния си тъмен костюм чичо Артър бе облечен в кафяво сако от туид, спортни сиви панталони с остър ръб, спортна връзка и огледално лъскави мокасини. Говореше носово, с което напомняше за Чърчил. Някогашен негов колега бе казал веднъж, че изразите на чичо Артър са като гравирани върху каменни плочки.
След като се ръкува с Партридж и Рита, които го представиха на Купър, чичо Артър каза:
— Очаквам най-напред да ме осведомите какви слухове са стигнали до вас досега.
— Това е работа на Теди — отвърна Партридж и кимна към Купър.
Чичо Артър слушаше как английският специалист обяснява направените досега усилия за откриване на похитителите, довели за съжаление до глуха улица. Той спомена и за идеята си да ги търсят чрез рубриките за реклами във вестниците с надеждата да намерят квартирите, които може би са използвали, въз основа на теорията, че такива се наемат обикновено на не повече от четирийсетина километра в радиус от мястото на престъплението.
— Знаем, че е загубена работа, Артър, но до момента нямаме по-добра идея — добави Партридж.
— От опит знам, че като няма нищо по-добро, и загубената работа е нещо — отвърна му чичо Артър.
— Радвам се, че мислим еднакво — додаде Купър.
Той придружи чичо Артър до малката му канцелария, където старецът извади какви ли не папки и картони, докато покри с тях цялото си бюро. След това започна да телефонира — с едни и същи думи, макар и с фамилиарен глас, като на приятели.
— „…Вижте какво, Иън, нали търсехте възможност да влезете в телевизията, независимо на колко скромна работа, и ето че такава възможност сега ви се открива… Не, Бърнард, не мога да ви гарантирам, че след тези две седмици ще бъдете назначен за постоянно, но защо не опитате?… Точно така, Памела, съгласен съм, че тази временна работа не е съвсем журналистическа. Но не забравяйте, че някои от телевизионните асове също са започвали от нищо… Да, Хауърд, прав сте, че пет долара и половина на час не е щедра заплата. Но ако парите са основната ви грижа, откажете се от журналистиката и се насочете към Уолстрийт… Разбирам, че работното време не ви е удобно, Феликс, но тук обикновено е така. Щом искате да станете телевизионна звезда, трябва да сте готов да напуснете и рождения ден на жена си, ако се наложи…“