— Много хора мислят иначе — въпросително вдигна вежди Купър.
— Защото ги е запекла носталгията, драги ми Теди. Имат нужда от душевно разслабително. Могат да го намерят в Музея на радиото и телевизията в Ню Йорк, за да видят как през шейсетте години са били предавани новините. В сравнение с днешните критерии тогавашните ще им се сторят слаби, дори дилетантски, като нямам предвид само техническото им качество, но и журналистическия подход.
— Някои от нашите критици сега казват, че сме ровели твърде надълбоко.
— Мога да се съглася с тях само ако имат какво да крият. — Чичо Артър продължи разпалено, докато Купър, смаян, цъкаше с език. — Най-вярното мерило за по-добрата журналистика е, че все по-малко неща остават скрити. Всяка злоупотреба с общественото доверие излиза наяве. Случва се и порядъчни общественици да страдат от това. Най-малкото с прекалена популярност. Но в края на краищата това е в интерес на обществото.
— Значи не смяташ, че едновремешните новинари са били по-добри от днешните?
— Не само това, но повечето не бяха нито безмилостни, нито безстрашни пред властите, нито готови да избродят джунглите, в които днес крачат първокласните репортери. Ако можеха да ни видят отнякъде, старите величия сигурно биха върнали ореолите, с които ги увенчахме.
— Ореоли ли? — любопитно сбърчи чело Купър.
— Ами да. Не знаеш ли, че ние, заклетите новинари, служим на професията си като на религия? Смятаме, че вършим свещенодействие. Обявяваме миналото за „златна ера на телевизията“ и канонизираме звездите на журналистиката. В Си Би Ес например си имат свети Ед Мъроу. Скоро ще си имат и свети Кронкайд, макар че, боя се, Уолтър ще трябва най-напред да умре. Защото на живите не се полага такава чест. След време и по-младите компании ще си имат светци. В Ей Би Си неизбежно ще канонизират свети Арлич. В края на краищата Рун има най-голяма заслуга от всички за модернизирането на новините там.
Чичо Артър се изправи.
— Много ми е приятно да разговаряме, драги ми Теди, но трябва да се връщам към всемогъщия господар на живота ми, наречен телефон.
Преди да се стъмни, чичо Артър обяви, че петдесет и осем от неговите „телевизионни надежди“ ще се явят на работа в понеделник сутринта.
2
В неделя рано сутринта реактивният самолетът „Лиър Джет 55 ДР“ навлезе във въздушното пространство над провинция Сан Мартин в слабо населената селва, както наричаха джунглата на Перу. На борда му бяха Джесика, Никълъс и Ангъс Слоун, все още в сандъци и под въздействието на упойката. Часовниците сочеха местно време четири и петнайсет сутринта. След пет часа и четвърт полет от „Опа Лока“ във Флорида самолетът наближаваше крайната си цел — импровизираната писта край Сион в подножието на Андите.
В слабо осветената кабина двамата пилоти се взираха в тъмнината пред корпуса. Самолетът летеше на хиляда и сто метра над морското равнище, но само на триста метра над джунглата. Наближаваше високи планински вериги. Преди осемнайсет минути бяха напуснали редовното трасе с надеждните радиомаяци и сега очакваха светлинен сигнал от земята, по който да разберат положението си спрямо просеката за кацане. Значително бяха намалили скоростта си, но все още летяха с петстотин и четирийсет километра в час.
Вторият пилот, Фокнър, пръв видя бялата светлина на земния маяк. Тя блесна три пъти, после изгасна, но Фокнър вече бе успял да вземе курс в посока на маяка.
Капитан Ъндърхил, който забеляза маяка секунда след Фокнър, започна да предава по радиото кодирано съобщение на специална честота. „Внимание, приятели на Хуалага. Говори самолетът «Ла Дорада». Носим ви товара от Писаро.“ Предварително уговореният сигнал бе даден на Ъндърхил още при преговорите за чартърния полет. Паролата бе приета и веднага дойде отговорът. „Говорят приятелите ви от земята. Очакваме ви. «Ла Дорада» може да се приземи. Безветрено е.“
Разрешението за кацане го зарадва, но не и новината, че няма вятър над земята, за да забави скоростта на тежкия „55 ДР“. Докато Ъндърхил предаваше потвърждението, маякът светна отново и продължи да мига непрекъснато. Секунди по-късно отвъд него три силни светлини очертаха импровизираната писта. Ъндърхил бе идвал вече два пъти тук и знаеше, че радиоуредбата е полева, транспортирана вероятно с камиона, който пренасяше прожекторите. Сложното съоръжение не го изненада. Тук често кацаха самолети с контрабанден товар и картелите не пестяха пари за това.