— Аз ще приземя — каза Ъндърхил и вторият пилот му предостави управлението.
Все още на триста метра височина, той прелетя над зоната, за да я огледа доколкото може и да се насочи за кацане. Знаеше, че ще му трябва всеки метър от просеката и че от двете й страни има дървета и храсти, така че трябваше много добре да прецени къде ще опрат. После започна да подхожда, прелетя успоредно на пистата и намали височината.
До него Фокнър проверяваше системите за кацане. При „пусни колесника“ се чу шумът на колелата, а като завиха наляво за приземяване, трите му зелени светлини примигаха.
На финала двата силни фара пронизаха мрака и Ъндърхил намали скоростта на двеста и двайсет километра в час. Как му се искаше сега светлината да е дневна, но горивото им бе твърде малко, за да чакат в зоната до разсъмването към шест. С приближаването към пистата Ъндърхил си даде сметка, че са твърде високо. Намали оборотите на двигателите. В този момент дистанцията до полосата беше по-малко от двеста метра. Спусна клапите, отне мощността, повдигна силно носа нагоре. Готово! Приземиха се върху неравната повърхност с подскоци. Трудно удържаше посоката, а дърветата образуваха петна от сенки пред фаровете му. Включи реверса… Спирачки! Бяха минали половината писта и се движеха по-бавно. Но достатъчно бавно ли бе? Краят на просеката обезпокоително се приближаваше, но и самолетът почти спираше. Трябваше да успеят и наистина успяха… само че на косъм.
— Браво — каза Фокнър. Той не харесваше Ъндърхил особено: смяташе командира си за егоистичен и твърде горделив. Нищо, че беше превъзходен пилот.
Като обърна посоката на самолета и взе да рулира към началото на пистата, Ъндърхил забеляза отстрани камион и няколко движещи се човешки фигури. Зад камиона имаше малка набързо сглобена колиба, а до нея — десетина метални варела.
— Ето го горивото ни — посочи натам Ъндърхил. — Ония момчета ще ти помогнат да заредиш и не се майте, защото искам да се махам оттук, щом пукне зората. — Богота, Колумбия, бе следващата им цел и кулминационната точка на чартърния полет. Веднъж да излетят, щяха да стигнат бързо и лесно.
Ъндърхил знаеше и нещо друго: цялата джунгла наоколо бе ничия земя, на която периодически се биеха „Сендеро Луминосо“, перуанската армия и понякога правителствените части за борба с тероризма. Тъй като и трите сили бяха известни с безграничната си жестокост, не бе препоръчително да се мотае тук дълго. Но трябваше да свали пасажерите си, затова даде знак на Фокнър, който се пресегна назад и отвори вратата между пилотската кабина и главния салон.
Мигел, Сокоро, Рафаел и Боделио бяха доволни, че са на твърда земя след снишаването в мрака. Но едновременно с това осъзнаваха, че започва следващият етап от акцията им. Пръв се зае за работа Боделио, който следеше състоянието на хората в сандъците по своите инструменти, и започна да намалява упойката, знаейки, че скоро пациентите му, за каквито той ги смяташе, трябва да се движат.
След няколко секунди самолетът спря, двигателите замлъкнаха и Фокнър стана да отвори херметичната врата. В прохладната кабина нахлу задушната и влажна жега отвън. Докато пасажерите слизаха един по един, цялото внимание на посрещачите бе насочено към Мигел и Сокоро. Очевидно уважението към Мигел се дължеше на водаческата му роля, а към Сокоро — на връзките й със „Сендеро Луминосо“.
Хората на земята бяха осем и дори в мрака личаха светлокафявите им обветрени лица на груби селяни, мършави и кокалести. Най-младият от тях пристъпи напред и веднага се представи за Густаво.
— Имаме заповед да ви осигурим всичко, което е необходимо, сеньор — каза той на Мигел.
Обявил, че е на тяхно разположение, Густаво се обърна към Сокоро с поклон:
— Сеньора, вашите пленници ще бъдат насочени към Нуева Есперанса, на деветдесет километра оттук, повечето от които по реката. Корабчето е готово.
Ъндърхил се появи тъкмо навреме да чуе последните думи.
— Какви пленници ще карате на деветдесет километра оттук?
Мигел не искаше Ъндърхил да знае името на крайната им цел. И без това му беше додеяло от този горделив пилот, който ги бе посрещнал с думите „Закъсняхте, по дяволите!“ и не бе правил усилие да прикрива враждебността си по пътя. Затова тук на земята, където авиаторът нямаше власт, си позволи да му отвърне с пренебрежение:
— Не е ваша работа.
— Всичко, което става в този самолет, е моя работа — тросна му се Ъндърхил. Той хвърли поглед към ковчезите. Първоначално смяташе, че колкото по-малко се интересува от тях, толкова по-добре. Но сега, повече по инстинкт, отколкото с разума си, реши, че е в интерес на сигурността му по-нататък да попита: — Какво има тук?