Без да обръща внимание на пилота, Мигел каза на Густаво:
— Кажи на хората си да разтоварят сандъците внимателно, да не ги клатят много и да ги внесат в колибата.
— Не — заповяда Ъндърхил. Той запрени с тялото си вратата на самолета. — Няма да разтоварвате, преди да отговорите на въпроса ми! — По лицето и по оплешивяващото му теме вече бе избила пот от жегата.
Мигел долови погледа на Густаво и кимна. Изведнъж се чу шумолене, няколко остри щраквания на метал и Ъндърхил се оказа пред дулата на шест „Калашников“, насочени към него със свалени предпазители; пръстите на шестимата селяни бяха опрени на спусъците.
— По дяволите! Добре! — нервно викна пилотът. Отмести поглед от автоматите и го насочи към Мигел. — Разбрах ви. Давайте горивото и да се махаме оттук.
— Махай се от вратата! — изрева Мигел, все едно, че не го бе чул. А когато Ъндърхил се отдръпна, той кимна отново, дулата бяха свалени и четирима от неговите хора влязоха в самолета, посягайки към ковчезите. Вторият пилот им помогна да ги освободят, после ги свалиха един по един и ги отнесоха в колибата. Боделио и Сокоро влязоха след тях.
Час и половина бе минал от кацането на самолета и сега, няколко минути преди изгрева, пистата се виждаше по-ясно. Междувременно резервоарите бяха напълнени с преносима помпа от варелите и готов за полета до Богота, Ъндърхил търсеше Мигел да го уведоми, че излитат. Густаво му посочи с глава, че всичките са в колибата. Ъндърхил тръгна натам.
Вратата бе полуотворена и чувайки гласове, пилотът я бутна да влезе. Но спря начаса, поразен и ужасен от онова, което видя.
На глинения под седяха трима души с гръб към стената. Главите им се люшкаха, устата им бяха отворени: замаяни, но без съмнение живи. От двете им страни беше поставен по един ковчег, за да ги подпира. Единствената светлина идваше от петролна лампа.
Ъндърхил веднага разбра кои са тримата. Ежедневно слушаше новините по американското радио и четеше американски вестници, които се продаваха по всички летища и хотели. Колумбийските средства за информация също бяха предали съобщението за похитеното семейство на прочут американски телевизионен журналист. Ледени тръпки полазиха Денис Ъндърхил. И друг път бе влизал в територията на престъпния свят, като всеки, който изпълняваше чартърни полети в Латинска Америка. Но никога, никога преди това не го бяха въвличали в такова чудовищно престъпление. Много добре знаеше, че ако стане известна ролята му в транспортирането на тези хора, можеше да получи доживотна присъда.
Знаеше също, че другите в колибата го наблюдават: тримата мъже и жената, неговите пътници от „Титърбъроу“ през „Опа Лока“ до Сион. Те също изглеждаха стреснати от влизането му. Точно в този момент полуупоената жена на земята се размърда. Тя немощно вдигна глава. Погледът й спря право в Ъндърхил, по-избистри се и устните й се раздвижиха, макар да не се чу звук. След миг успя да прошепне:
— Помощ… моля ви, моля ви, помогнете… кажете на някого… — Изведнъж очите й отново помътняха и главата й клюмна.
От другия край на колибата някой бързо се приближи до Ъндърхил. Беше Мигел. В ръката му имаше деветмилиметров „Макаров“.
— Вън! — посочи той с пистолета.
Ъндърхил тръгна пред Мигел и оръжието. Когато излязоха навън в джунглата, Мигел най-спокойно му каза:
— Мога да те убия, без никой да разбере.
Ъндърхил усети, че се вцепенява. Вдигна рамене.
— И без това съм вече мъртъв, негоднико. Направихте ме съучастник на това отвличане и отсега нататък всичко ми е безразлично. — Очите му спряха върху пистолета със свален предпазител. И друг път бе изпадал в безизходица, но сега му се струваше, че няма да се отърве. Познаваше много негодници като тоя Паласиос, ако изобщо това му е истинското име. Човешкият живот нямаше значение за тях. Надяваше се само тоя да има добър мерник. Поне да умре бързо и безболезнено… Защо още се бави?… Внезапно, против здравия разум, отчаян страх обзе Ъндърхил. Потта течеше от него, а той трепереше от студ. Отвори уста да моли за пощада, но слюнката я изпълни и думите не му се подчиниха. Разбра само, че — кой знае защо — човекът пред него се колебае.
Всъщност Мигел пресмяташе. Ако убиеше пилота, трябваше да убие и помощника му, което значи, че самолетът нямаше да може да излети още известно време. А това бе за него излишно усложнение. Знаеше и че колумбиецът, собственик на машината, има приятели в картела „Меделин“. Колумбиецът можеше да му създаде неприятности…
Мигел вдигна предпазителя и заплаши:
— Ако мислиш, че си видял нещо, да знаеш, че не си. През цялото това пътуване нищо не си видял.