Никой не можеше да му възрази.
Партридж бе взел едноличното решение да уведоми Крофърд Слоун за новия развой. Кроф, мислеше си той, е в такава агония, че всяка крачка напред, дори и не достатъчно голяма, ще му донесе облекчение. И макар да беше вече десет часът вечерта, той реши лично да посети Слоун. Не биваше да използва телефон, защото ФБР подслушваше всички разговори с дома на Слоун в Ларчмънт, а Партридж още не искаше да им даде новите сведения.
По телефона във временния си личен кабинет той поръча кола на компанията с шофьор да го чака пред главния вход.
— Благодаря ти, че дойде, Хари — каза Крофърд Слоун, след като изслуша съобщението на Партридж. — Ще го обявиш ли утре по телевизията?
— Не съм сигурен. — И Партридж му изложи съображенията си „за“ и „против“, след което добави: — Искам да ми отлежи до утре.
Седяха на чаша във всекидневната, където само преди четири дни — спомни си Слоун, натъжен — бе разговарял с Джесика и Никълъс вечерта след работа.
Един агент на ФБР бе изгледал въпросително Партридж на влизане. Тази вечер той заместваше Отис Хавилок, който се бе прибрал у дома при семейството си. Но Слоун плътно затвори вратата към коридора и двамата журналисти разговаряха тихо.
— Както решиш — каза Слоун. — Ти имаш най-вярна преценка. Смяташ ли, че е разумно да заминеш за Колумбия?
Партридж поклати глава.
— Още не, защото Родригес е наемен убиец. Действал е из цяла Латинска Америка и Европа. Трябват ми повече сведения. И по-специално за мястото на тази операция. Утре отново ще задействам телефоните. Другите ще направят същото.
Партридж възнамеряваше да телефонира преди всичко на онзи адвокат, защитаващ често организирани престъпници, с когото бе разговарял в сряда, но който още не му се бе обадил за отговор. Инстинктът му подсказваше, че щом е действал в САЩ, Родригес не може да не е във връзка с някого от тукашните мафии.
Като се сбогуваше с Партридж, Слоун сложи ръка на рамото му.
— Приятелю мой — каза той развълнувано, — убеждавам се, че единствено ти би могъл да ми върнеш Джесика, Ники и татко. — И след кратко колебание продължи: — Знам, че не винаги сме били близки приятели, нито дори съюзници, и ако аз съм виновен за това, съжалявам. Но независимо от всичко, знай, че залагам на теб за най-скъпото, което имам на този свят.
Партридж потърси думи да му отговори, но не намери. Само кимна няколко пъти, докосна Слоун по рамото и му каза: „Лека нощ“.
— Накъде, мистър Партридж? — попита шофьорът на Си Би Ей.
Наближаваше полунощ и Партридж, уморен, отвърна:
— До хотел „Интерконтинентал“, моля.
Отпуснат на седалката, той си спомни последните думи на Слоун и си каза, че знае много добре какво значи да си загубил или да има опасност да загубиш някого, когото обичаш. Самият той го бе изпитал за първи път, много отдавна, с Джесика, макар че обстоятелствата тогава не можеха и да се сравняват с отчаяното положение на Кроф сега. А после и с Джема… Не! Няма да мисли тази вечер за Джема. Спомените за нея го навестяваха така често напоследък… сякаш винаги идваха с умората… и неизменно съпътствани от болка.
Наложи си да се съсредоточи върху Кроф, който заедно с Джесика в този момент страда и за сина си. Партридж не знаеше какво е да имаш дете, но предполагаше, че сигурно е непоносимо да го загубиш, най-непоносимото може би от всичко. А той и Джема толкова много искаха да имат деца…
Въздъхна… О, скъпа Джема!
Предаде се… остави спомените да го носят назад със скоростта на плавно движещата се кола, наближаваща Манхатън.
Винаги след това, след скромната брачна церемония в Панама, когато той и Джема стояха пред мировия съдия в дълга памучна риза и даваха кратките си клетви за вярност, Партридж живееше с убеждението, че простичките церемонии вещаят по-добър брак, а пищните зрелища най-често завършват с развод. Признаваше, че е предубеден от собствения си опит в това отношение. Първият му брак в Канада бе започнал с тържествена „бяла сватба“, с шаферки, неколкостотин гости и църковен хор, за които най-много настояваше майката на булката. После нещата просто не потръгнаха, за което Партридж съзнаваше, че е виновен поне петдесет процента, така че тържественото обещание „докато смъртта ни раздели“ бе съкратено на една година по „взаимно споразумение“ — този път пред съда.
Докато бракът с Джема — водещ невероятното си начало от борда на папския самолет — укрепваше едновременно със засилването на любовта им, Партридж не помнеше да е бил по-щастлив.
Продължи да работи като кореспондент на Си Би Ей в Рим, където чуждестранните журналисти си живееха царски, по думите на един негов колега от Си Би Ес. Почти веднага след полета с папата двамата с Джема си намериха жилище в един дворец от XVI век, разположен между площад Испания и Фонтана на Треви. Имаха осем стаи и три балкона. По онова време телевизионните компании харчеха пари, без да мислят за утрешния ден, и кореспондентите наемаха за тяхна сметка каквито квартири си пожелаят. После бюджетът взе да изтънява и скъперниците финансисти отпускаха пари само за най-насъщната жилищна площ. Но тогава, оглеждайки първия им дом, Джема бе заявила: „Хари, любов моя, тук е истински рай! А аз ще те заведа на седмото небе.“ Което и направи.