Появи се Сокоро и той й каза да донесе вода. Тя кимна и излезе да потърси. Колкото и да е парадоксално, знаеше Боделио, в тази слабо населена влажна джунгла питейната вода бе проблем. Многото реки и потоци имаха високо съдържание на химикали, които търговците на наркотици използваха за преработката на коката при добива на кокаин. Съществуваше и опасност от малария и тифус, така че дори и най-бедните селяни пиеха бутилирани напитки, бира, а когато бе възможно, преварена вода.
Влизайки в хижата, Мигел бе станал свидетел на сцената между Джесика и Боделио и чу нареждането на доктора към Сокоро. Затова се обърна направо към нея:
— И намери нещо да им вържеш ръцете на тия тримата тук. — А на Боделио нареди: — Приготви пленниците за път. Най-напред ще се движим с камион, после всеки ще разчита на краката си.
Джесика, която вече само се преструваше на замаяна, чу всичко. Удряйки я, Боделио й бе направил услуга. Тя вече знаеше коя е и паметта й се връщаше. Но инстинктът я предупреждаваше да запази тази информация в тайна от другите, поне за момента. Колкото и да бе изплашена преди няколко минути, сега трябваше да разсъждава логично. Едно по едно нещата започнаха да се подреждат в съзнанието й. Най-напред супермаркетът „Гранд Юниън“ и съобщението, че Крофърд е катастрофирал, което явно бе лъжа. После, на паркинга, грубото им залавяне заедно с Ники и… „Ники! Да не е ранен? Къде е сега?“ Стараейки се да се мобилизира, тя си спомни, че бе мернала Ники на нещо като креват, вързан… също и Ангъс… О, клетият Ангъс! Беше ги видяла, докато се бореше с онзи и разряза бузата му… На същото място ли е? Едва ли. Но по-важното бе дали Ники е с нея. Едва отворила очи, но все още с наведена глава, тя се опита да погледне встрани. „О, слава богу! Ники е тук до нея!“ Той ту отваряше, ту затваряше очи и се прозяваше. Ами Ангъс? Ето го! Ангъс беше зад Ники със затворени очи, но се виждаше, че диша.
Сега възникваше въпросът: „Защо са били отвлечени и тримата?“ Джесика реши, че засега трябва да отложи търсенето на отговора. По-важното бе къде са. Погледите, които бе хвърлила наоколо крадешком, разкриваха малка полутъмна стая без прозорци и само с една петролна лампа. Защо няма електричество? Тя и другите двама седяха като че ли на глинен под и й се струваше, че усеща насекоми, макар да се опитваше да не мисли за тях. Беше невероятно горещо и лепкаво, което тя не можеше да си обясни, тъй като септември тази година бе необичайно хладен, а нямаше прогнози за промяна на времето.
Следователно… след като това е някакво друго място, как са стигнали дотук? Упоена ли е била? Тази мисъл я накара да си спомни още нещо: марлята на носа и устата й, след като бе издърпана в микробуса на паркинга. Не си спомняше нищо повече, следователно е била упоена, както вероятно и другите двама. Колко дълго е прекарала така? Половин час, струваше й се, най-много час. Твърде пресен бе споменът от схватката на паркинга, за да допусне, че е било по-отдавна. Следователно едва ли бяха много далече от Ларчмънт и вероятно все още в щата Ню Йорк, Ню Джърси или Кънектикът. А може би в Масачузетс или Пенсилвания, предположи Джесика, но веднага реши, че това е твърде далеч… Прекъснаха я гласове.
— Кучката се преструва — каза Мигел.
— Знам — отвърна Боделио. — Тя е в пълно съзнание и си мисли, че ще ни измами. Слуша какво си говорим.
Мигел протегна десния си крак и заби върха на обувката си в ребрата на Джесика.
— Ставай, кучко! Път ни чака.
От болката лицето й трепна и тъй като нямаше повече смисъл да се крие, Джесика вдигна глава и отвори очи. Видя погледите на двамата мъже, насочени към нея — единия с одраното лице и другия, когото бе мернала в микробуса. Устата й бе пресъхнала и гласът й звучеше дрезгаво, но успя да им каже:
— Ще съжалявате за това. Ще ви заловят. Ще ви накажат.
— Млък! — Мигел отново протегна крак и я ритна този път в корема. — Отсега нататък ще говориш само когато те питат.
Тя чу как Ники до нея се размърда и попита:
— Какво става? Къде сме? — В гласа му се усещаше паниката, която Джесика сама бе изпитала преди малко.
Само Ангъс заговори спокойно:
— Доколкото разбирам, момчето ми, отвлекли са ни някакви лоши хора, но не се бой! Бъди силен! Татко ти ще ни намери.
Джесика, която още бе свита от болка след силния ритник, усети нечия ръка на лакътя си и чу нежния въпрос на Ники:
— Мамо, добре ли си?
Сълзи бликнаха от очите й, като си помисли, че Ники се тревожи и за нея. Извърна глава и се опита да му кимне окуражително, но в този момент видя, че и той бе ритнат свирепо.