Мислите й се разсеяха, щом погледна Ники. Откакто тръгна камионът, Ники с мъка седеше изправен, а сега, поради вързаните на гърба му ръце, се беше отпуснал назад и при всяко друсане главата му се удряше по пода. Обезумяла от това, че не може да му помогне, Джесика за малко да наруши забраната и да помоли човека с одраното лице за помощ. В този момент забеляза, че един от мъжете с пушки видя неудобната поза на Ники и се приближи до него. Повдигна го леко и го подпря на един чувал, а краката му опря в някакъв сандък, та да не се изхлузи отново. Джесика се опита да му благодари с поглед и нещо като усмивка. Той й отвърна с едва забележимо кимване. Едва ли имаше някакво значение, помисли си тя, но поне един от тия грубияни бе способен на чувства. Мъжът остана да седи до Ники. Промълви няколко думи и Ники, който отскоро учеше испански в училище, като че ли ги разбра. По-нататък, докато пътуваха, това стана още на два пъти.
След двайсетина минути пътят, по който се движеха, изчезна и камионът спря между дърветата. Отново заблъскаха Джесика, Ники и Ангъс и ги свалиха от платформата. Мигел слезе от шофьорската кабина и нареди:
— Оттук нататък пеша.
Густаво с още двама въоръжени мъже тръгнаха първи между гъсталака по неравна почти незабележима пътека. Едвам се движеха между листата и клоните и макар под короните на дърветата да бе сенчесто, жегата и непрестанното бръмчене на насекомите бяха убийствени. От време на време тримата пленници се приближаваха един до друг и в един момент Ники прошепна:
— Сега ще стигнем до една река, мамо. После ще продължим с лодка.
— Онзи човек ли ти каза? — попита го шепнешком Джесика.
— Да.
Малко по-нататък Джесика чу и Ангъс да мърмори нещо.
— Гордея се с теб, Ники. Храбро момче си.
За пръв път, откакто излязоха от колибата, Джесика чуваше гласа на Ангъс. Поолекна й, че старият човек поне се държеше, но не знаеше какво въздействие ще окаже в края на краищата това ужасно преживяване и върху него, и върху Ники. Тя продължаваше да мисли за избавлението им. Какви шансове имаха? Кога и как ще пристигне помощ?
Ники изчака удобен момент и тихичко отвърна на Ангъс:
— Нали така си ме учил, деденце. Когато най-много ме е страх, да се държа най-храбро. Ами ти как си?
— Старото куче не се дава лесно. — И след кратко мълчание попита и нея: — Джеси… ти как си?
Тя му отвърна едва при следващата възможност:
— Опитвам се да отгатна къде сме. В Джорджия ли, в Арканзас? Къде изобщо?
Отговорът дойде от Ники:
— Извели са ни от Америка, мамо. Онзи човек ми каза. Намираме се в Перу.
5
— Рано тази сутрин — започна Теди Купър пред редиците съсредоточени млади лица с вперени в него очи — възнамерявах да се изправя пред вас и да ви омая с небивалици за това как сме ви наели и какво ще работите. И понеже съм професионалист, цялата история щеше да звучи много убедително. Но преди няколко минути, след като поговорих с неколцина от вас, се убедих, че сте твърде умни, за да ви заблуждавам. Освен това смятам, че ако знаете как стоят нещата наистина, ще се заемете с работата още по-усърдно, упорито и старателно. Затова слушайте добре, момчета и момичета. Ще ви доверя цялата истина.
Откровеността му бе възнаградена с дружелюбни усмивки и напрегнато внимание. Беше 9,30, понеделник сутрин. Няколко минути преди това, точно шейсет души млади хора — почти по равно мъже и жени, — се явиха за временна работа в Информационния отдел на Си Би Ей. Чичо Артър бе продължил да телефонира тук и там до неделя вечерта, за да осигури пълен състав. Повечето новобранци бяха около двайсет и две годишни, току-що завършили университети, с добри дипломи. Умееха да се изразяват хубаво, бяха будни и имаха амбицията да влязат в света на телевизията. Около една трета бяха чернокожи и между тях бе момчето, към което чичо Артър бе привлякъл вниманието на Купър — Джонатан Моуни. „Можеш да използваш Джонатан като координатор — посъветва старецът. — Той е завършил журналистика в Колумбийския университет и работи като келнер, за да се издържа. А ако и на теб направи такова добро впечатление, каквото аз вече имам от него, можем да се опитаме да го привлечем в Си Би Ей.“
Моуни, който бе един от най-рано пристигналите тази сутрин, имаше телосложението и гъвкавостта на професионален баскетболист. Чертите на лицето му бяха изящни, а погледът — силен, вдъхващ доверие. С баритоновия си глас казваше само кратки изречения без жаргон. Първият му въпрос към Купър, след като се представи, беше: „Мога ли да ви помогна да подредите всичко това?“ Купър, който веднага го хареса, прие с готовност и му подаде купчината формуляри, които новопристигналите трябваше да попълнят по искане на компанията. Само след няколко минути Моуни настаняваше всеки от тях на разни места и обясняваше съдържанието на формулярите, които бегло бе прегледал миг преди това.