Устремен към следата на Родригес, той отправяше към всички един и същи двоен въпрос: „Познавате ли терорист на име Улисес Родригес и имате ли представа къде е и какво се предполага, че прави?“ Отговорите, които получи този път, бяха почти неизменно „да“ — на първия въпрос, и „не“ — на втория. Както бе разбрал и Оуънс преди него, Родригес очевидно бе изчезнал преди три месеца и оттогава никой не бе го виждал. Само едно интересно нещо се появи в разговора му с отдавнашен приятел в Колумбия, радиорепортер в Богота.
— Където и да е — каза му той, — почти мога да гарантирам, че не е в тази страна. В края на краищата той е колумбиец и макар засега да е недосегаем от закона, твърде добре известен е, за да не се разчуе, ако е на родна земя. Обзалагам се, че е другаде.
Партридж имаше известни подозрения за Никарагуа, където сандинисткият режим се бе прочул със своето двуличие и тирания, както и с враждебността си към САЩ. Дали не бяха съучастници и на това престъпление, надявайки се да извлекат още никому неизвестна полза? Но от близо половин дузина разговори със столицата Манагуа се убеди, че Родригес не е и в Никарагуа.
Оставаше Перу. Партридж се обади на няколко души и там. Един от разговорите му даде основание да се позамисли. Беше с друг стар познат, Мануел Леон Семинарно, собственик и редактор на седмичното списание „Есцена“, издавано в Лима.
Като разбра, че Хари му се обажда от Ню Йорк, собственикът редактор не скри разочарованието си.
— Тъкмо се надявах, че утре ще обядваме заедно в „Ла Пицериа“. Уверявам те, че сервират все така хубави неща. Защо не вземеш самолета да дойдеш?
— С удоволствие бих го направил, Мануел, но за жалост съм потънал до уши в много важна работа. — И Партридж му обясни ролята си в разследването на отвличането на тримата Слоун.
— Не думай! Трябваше да се сетя. Много неприятна история. Следим отблизо развоя и следващата седмица ще излезем с цяла страница. Има ли нещо ново да добавим?
— Има — каза Партридж — и точно за това ти се обаждам. Но засега си мълчим, така че ще те помоля да не го пишеш.
— Ами… — Гласът отсреща стана предпазлив. — Стига да не е информация, която вече притежаваме.
— Нали си имаме доверие, Мануел. Разбрахме се, че… нали?
— Щом сме се разбрали, окей.
— Имаме основание да смятаме, че е въвлечен Улисес Родригес.
Настъпи мълчание, след което редакторът отвърна по-тихо:
— Опасни неща приказваш, Хари. Тук това име буди страх и ужас.
— Защо чак страх и ужас?
— Тоя човек е заподозрян в организиране на отвличания и снове напред-назад от Перу и Колумбия да върши работата на други. Така действат нашите революционери престъпници. Както знаеш, в Перу сега отвличанията са станали почти стил на живот. Предпочитаните обекти са богати бизнесмени или техните семейства. Много от нас наемат телохранители или карат блиндирани коли с надежда да се опазят.
— Известно ми е — каза Партридж. — Само че просто не бях се сетил досега.
— Не си единствен, приятелю — шумно въздъхна Семинарио. — Западният печат не обръща много внимание на Перу. А за вашите телевизионни новини все едно, че не съществуваме.
Партридж знаеше, че в думите му има известна истина. Не можеше да разбере защо, но американците като че ли не се интересуваха от Перу толкова много, колкото от други страни. Ала по телефона каза само:
— Да си чувал напоследък, че Родригес е в Перу, точно сега може би или напоследък… че работи за някого?
— Ами… не.
— Колебаеш ли се?
— Не за Родригес. За него не съм чувал нищо, Хари. Иначе щях да ти кажа.
— Тогава какво?
— В последните няколко седмици на революционно-престъпния фронт цари някакво странно затишие. Почти нищо не се случва. Поне нищо съществено.
— Какво значи това?
— Подобно нещо съм наблюдавал и преди. Мисля, че е характерно за Перу. Когато има затишие, в повечето случаи после става нещо голямо. Обикновено неприятно и съвсем неочаквано. — Гласът на Семинарно изведнъж се промени и той заговори по-високо и делово:
— Драги ми Хари, толкова се радвам, че си поприказвахме, и ти благодаря, че ми се обади. Но трябва да вървя, защото няма кой да редактира „Есцена“. Заповядай някой път на гости в Лима и не забравяй поканата ми за обяд в „Ла Пицериа“.