С вързани на гърба ръце Джесика, Ники и Ангъс крачеха, препъвайки се, по тясната пътека, прокарана в гъстата джунгла. Пред и зад тях вървяха мъже с пушки и при всяко забавяне на темпото ония, дето бяха отзад, се провикваха: „Andale! Apurense!“ („Давай! По-живо!“)
И побутваха с оръжията си пленниците да ускорят крачката.
Непоносимата жега, която ги обливаше в пот, караше Джесика да се тревожи най-много за сина си и свекър си. Самата тя страдаше от главоболие, гадене и от безбройните бръмчащи насекоми, които не бе в състояние да прогони от лицето си. Колко ли ще продължава всичко това? Ники бе казал, че трябва да стигнат до някаква река. Дано да е по-скоро!
Вече не се съмняваше, че са в Перу и че сведенията, дадени на Ники, са верни. Почвата под краката им стана мочурлива и едва-едва пристъпваха. Изведнъж чу зад гърба си остър вик, раздвижване и тъп удар. Обърна се и видя, че Ангъс е паднал по лице в калта. Старецът храбро се опита да се изправи, но не можа поради вързаните си ръце. Зад него мъжете с пушки се разхилиха. Един от тях понечи да забие дулото в гърба на Ангъс.
— Не, недей! — изкрещя Джесика.
Гласът й го стресна и преди той да успее да реагира, Джесика се озова при Ангъс и коленичи до него. Макар да задържаше тялото си изправено, не можеше да помогне на стареца. Човекът с пушката гневно се приближи до нея, но го спря острият глас на Мигел. Той се бе появил със Сокоро и Боделио от двете страни.
Преди някой да успее да се обади, Джесика надигна глас, добил сила от вълнението й:
— Добре де, ние сме ваши пленници. Не знаем защо, но и на нас, и на вас е ясно, че не можем да избягаме. Защо тогава трябва да ни връзвате ръцете? Искаме само да си помагаме, да се придържаме, за да не падаме. Вижте какво става иначе! Моля ви, проявете малко милост! Развържете ни ръцете, моля ви!
За пръв път Мигел се поколеба, особено след като Сокоро му каза тихо:
— Ако някой от тях си счупи крак или ръка, или дори се нарани, ще стане инфекция. А в Нуева Есперанса нямаме с какво да лекуваме инфекция.
— Тя е права — каза Боделио до нея.
С нетърпелив жест Мигел изкрещя някаква заповед на испански. Един от мъжете с пушка пристъпи напред: бе същият, който помогна на Ники в камиона. От ножницата на колана си извади нож и се приближи към Джесика отзад. Тя усети как въжето около китките й се отхлабва и после пада. След нея бе Ники. Повдигнаха Ангъс да го развържат, а след това Джесика и Ники му помогнаха да се изправи. След нови команди и подвиквания те продължиха пътя си напред.
Само за няколко минути Джесика бе узнала няколко съществени нови неща. Тя ги складира в съзнанието си, а инстинктът й подсказваше, че всяка информация може да й послужи по-късно. Скоро колоната направи завой и пред очите им се разкри широка река.
В ранния си нихилистичен период Мигел бе чел, че Добрият терорист трябва да се освободи от обикновените човешки чувства и да вдъхва ужас в онези, които се противопоставят на волята и заповедите му. Само така можеше да се надява на успех. Дори чувството на омраза, макар и стимулиращо терористичните действия, можеше да се окаже противопоказно и да попречи на трезвата преценка. Мигел се уповаваше и на още едно правило в своята кариера на терорист — действието и опасността са най-добрите стимуланти. На него те му бяха потребни като кокаина на наркоманите. Ето защо не го вълнуваше нищо от онова, което непосредствено му предстоеше.
В продължение на четири месеца — от полета му до Лондон, сдобиването с фалшиви паспорти и до влизането му в САЩ — той бе тласкан от усещането за непрекъснато дебнеща го опасност, от необходимостта на живот и смърт да планира действията си предпазливо, а напоследък се бе добавило и опиянението от успеха, но то не притъпяваше постоянната бдителност, която му гарантираше оцеляване. Ала ето че сега, сред джунглата на Перу, опасността намаля. Макар да съществуваше възможност от появата на правителствени сили, които внезапно да размахат автомати и да започнат да задават въпроси, други реални причини за страх почти нямаше. Но по предварителния план Мигел трябваше да остане тук или поне в Нуева Есперанса — малкото село, до което щяха да стигнат още днес — кой знае колко време. Така бяха поискали от „Сендеро Луминосо“, когато бе направена уговорката с картела „Меделин“. Причините не бяха известни на Мигел. Той не знаеше и защо са взети тези пленници, нито какво ще се случи с тях тук. Знаеше само, че трябва добре да ги пази, и навярно това бе причината да изискат неговото присъствие за по-дълго време, макар да имаше репутацията на съвсем надежден, ако можеше да напусне това място. Всичко останало бе в ръцете на Абимаел Гусман, бесния лунатик, както Мигел го наричаше мислено напоследък, който бе основал „Сендеро Луминосо“ и се смяташе за непорочния Исус-маоист. Стига, разбира се, Гусман да е все още жив, защото слуховете за него се меняха като времето в джунглата.