повече
Когато след обеда се връщам в апартамента, на телефонния секретар има съобщение от Джени. Обаждам се и секретарката й веднага ме свързва.
— Здрасти, Дейв — казва тя. — Направо съм влюбена в статията ти. Добра работа!
— Наздраве — отвръщам. — Затова ли си ми звъняла? За миг си помислих, че нещо не е наред.
— Не, просто е перфектна.
Долавям нотка на несигурност в гласа й. Сякаш иска да ми каже още нещо, но не смее.
— Какъв е проблемът тогава?
Тя въздъхва едва чуто.
— Работата е, че искам да те помоля за още една услуга и се чувствам зле, защото сме приятели и не ми е гот да си мислиш, че те изнудвам емоционално, макар че съм го закъсала отвсякъде, ако не го направиш.
— Но, Джен! Ти май наистина ме изнудваш!
— Знам — смее се тя. — Но се налага, разбираш ли? Добре, набързо ще ти обясня всичко. Тук съм останала почти без персонал, а тази сутрин получих увеличение на бюджета на списанието, което означава, че следващите три броя ще имат като приложение безплатен подарък, което означава…
— Че крайните сроковете за броевете са изтеглени напред. Същото ставаше, когато продавахме „Лаудър“ с безплатен диск.
— Точно така. За няколко седмици ми е необходима помощ в редакционната работа. Би било подходящо за теб, Дейв. Ще бъдеш на хонорар, ще можеш да идваш и да си отиваш, когато поискаш, стига работата да върви. Не искаме нищо особено: да прегледаш някой и друг албум или сингъл, да направиш няколко интервюта с тийнейджърски поп идоли и ако стане нужда, да напишеш материал като онзи, който току-що ми изпрати. Все неща, които можеш да вършиш със затворени очи. — Тя спира и добавя: — Е, съгласен ли си?
Замислям се за миг. Джени е права. Работата наистина е проста. Единственото нещо, заради което не съм напълно сигурен, съзнавайки, че снобея, е определената липса на интелигентност в това, да пишеш за тийнейджъри. Мина времето, когато бях журналист, пишещ на парче и готов да надраска всичко, което поискат от него, стига да му платят.
Страхувам се, че като се разчуе как първата ми работа след закриването на „Лаудър“ е била в списание за тийнове и как съм писал за „Фам“, хората ще си помислят, че съм се предал. Че вече не съм сериозен журналист. Ако съществува едно-единствено изискване към музикалния журналист, това е да бъде сериозен. От друга страна си напомням, че искам да пиша за музика, но за аудитория, която я оценява. А на света няма друга аудитория, която да чувства музиката по-дълбоко и по-искрено от тийнейджърките. Може пък техният ентусиазъм да ме зарази. Може отново да възвърна страстта си към музиката. А може да е кошмар отначало докрай.
по-малко
— Не разбирам, Дейв — казва Изи, когато й се обаждам в офиса и й съобщавам, че съм се навил. — Защо списание за хлапачки? Познаваш достатъчно хора, готови да ти дадат работа на хонорар в подходящи музикални издания. Няма да ти хареса. Едва ли има по-идиотско списание, в което да работи трийсет и една годишен мъж. Не знаеш нищо за поп музиката, която слушат тийнейджърите. Само като чуеш някой сладникав припев по радиото, ти се държиш сякаш ще оглушееш завинаги. Аз не съм чувала и шейсет процента от групите, за които пишеше в „Лаудър“, а смятам, че съм в час. Накратко, ти знаеш нищо за тийнейджърите.
Изи е права. Освен детските канали, които издържам не повече от десетина минути в събота сутрин, не съм обръщал никакво внимание на света на подрастващите. Понякога разни звукозаписни компании по погрешка изпращаха в редакцията на „Лаудър“ дискове с поп музика, а аз дори не си правех труда да ги извадя от опаковките. Просто ги трупах до бюрото си и когато кулата станеше достатъчно висока и заплашваше да се срути, ги занасях в един магазин за компактдискове на старо в Сохо и ги заменях срещу пари.
— Ще се оправя — уверявам я.
— Добре — въздиша примирено тя. — Но като си казал „а“, ще трябва да кажеш и „б“. Откакто написа онази статия за „Фам“, шефката настоява да те убедя да водиш редовно рубрика от рода на „Мъжката гледна точка“. Казах, че няма да го направиш за нищо на света, но какво ти пречи сега?
— Колко редовно е това „редовно“?
— Всеки месец.
— Няма ли да ми дойде нанагорно, а?
— Рубриката ще се нарича „Глас мъжки“ — почти като глас Божи, но не съвсем. Ще ти публикуваме и снимка, на която да изглеждаш доволно привлекателен.
Разсмивам се и в същото време стомахът ми се свива.
— Занасяш се! Аз да говоря от името на всички мъже.