— Прав си — съгласява се Тревър, който разглежда писмото. Написано е на лист, откъснат от ученическа тетрадка.
Скъпи Адам,
Аз съм на единайсет. Харесвам момчетата. Искам да си имам приятел. Всички мои приятелки говорят само за момчета. Казват, че съм се побъркала на тази тема. Как да си хвана гадже? Моля, моля, моля, помогни ми.
— Тази е от контингента на предпуберитета — произнася се компетентно Джени. — Възрастта й обяснява всичко.
— Така ли?
— Предпуберитетите нямат и най-малка представа за истинския пуберитетски страх, така че сами си го създават. Четат за проблемите на по-големите и понеже им завиждат, си измислят собствени.
В този момент сервитьорката отново се изправя пред масата ни с решителен вид. Поръчваме шест бири и когато пристигат, Джени взима таблата от момичето и ги раздава. След като вдига своята във въздуха, тя заявява достатъчно високо, за да привлече вниманието на цялото заведение:
— Ще пиете ли наздравица за Дейв Хардинг — доктор номер едно по любовните терзания в страната? Дейв Доктор Любов Хардинг!
Всички стават и ми ръкопляскат.
поща
— Кой от вас е Дейв Хардинг? — пита момчето от пощенския отдел, без да забележи, че освен него аз съм единственият мъж в стаята.
Часът е четири следобед на следващия ден и от сутринта чакам да пристигнат останалите писма за Адам. Нетърпелив да се захвана с новата си работа, няколко пъти звъня в пощенския отдел. Всеки път ми отговарят, че писмата ще пристигнат до двайсет минути. Едва след петия път Фран ми обяснява, че двайсетте минути на пощенския отдел се равняват на половин час до цял ден в зависимост от това, какво гледат служителите в момента на портативния си телевизор.
Момчето хвърля в краката ми три огромни зелени полиетиленови чувала и напуска офиса, без да обели дума.
— На този пък какво му става? — питам Фран, която ми помага да развържа торбите.
— Нищо лично — гримасничи тя по посока на вратата. — Всички пощальончета се мусят, когато ги помолиш да си свършат работата. Обаче като зяпат задника ми пред асансьора или като пушим навън са най-любезните момчета на света. — Тя се бори с една торба, докато аз търся ножица. — Готово — накрая е прегризала връвта. И ме оставя да потъна сред стотици страници, пълни с любов, самосъжаление, себеотвращение и колебания. Удивително. Не мога да повярвам колко сложен е животът на тийнейджърките!
Част трета
(Януари — март 2001)
„Знаеш ли, свикнах да живея като Робинзон Крузо — корабокрушенец сред осем милиона човека. Тогава един ден видях на пясъка отпечатък от човешки крак и това беше ти. Какво прекрасно нещо ни предстоеше — вечеря за двама.“
асансьор
Вали много силно и докато чакам асансьора в предверието, имам чувството, че от прогизналите ми дрехи се вдига пара. Първият брой на „Тийн Сийн“ с мен като доктор по любовните мъки от две седмици е на пазара и без да си кривя душата съм доста горд — освен със снимката в началото на колонката. Точно както ме предупреди Фран, фотографът ме е изтипосал да изглеждам като малко по-възрастната и помъдряла версия на певец от някоя момчешка група, заради което Изи ме поднася цял един ден. Натискам бутона още веднъж и когато единият от двата асансьора най-после започва да слиза, до мен изниква Фран.
— Добрутро — поздравява тя грейнала.
— Хей, здравей — отвръщам. — Какво прави през уикенда?
— Стоях си вкъщи и имах страхотен скандал с Линдън.
— За какво?
— За всичко.
— Откъде започна?
Тя се усмихва с половин уста.
— Мисля, че започна в мига, в който се отбих в апартамента му в петък вечер и си отворих устата да кажа „здравей“.
— Казвал съм и пак ще повторя — поучавам я. — Той е чиста загуба на пространство и време.
— Знам — съгласява се Фран и асансьорът пристига. — Но го харесвам. Той е много секси загуба на време. Какво да стори едно момиче в подобен случай?
Тъкмо да отговоря, когато установявам, че не сме сами. Няколко жени — всички с прекрасни прически, перфектен грим и страхотни дрехи, които очевидно работят в „Стилисимо“, са се подредили от лявата ми страна, а млад, делнично облечен мъж е застанал точно до мен. Когато го поглеждам за втори път, осъзнавам, че го разпознавам както и той мен.
— Дейв Хардинг? — пита мъжът, докато влизаме в асансьора.
Усмихвам се учтиво. Спомням си всичко. Преди година сътрудничи продължително на „Лаудър“, но не бяхме в състояние да му предложим постоянна работа. Става ми неудобно.