Страх ме е да не изгубя Изи. Времето, прекарано с нея, ме е научило как ще реагира на всяка една от един милион различни ситуации… с изключение на тази. Няколко пъти премислям всички разумни доводи. Станало е преди век. Не съм знаел, че това дете съществува. Никой не се е опитвал да се свърже с мен досега. Не мога да променя миналото, нали?
Независимо как изглеждам аз във всичко това, независимо колко либерална, широко скроена и всеопрощаваща може да е Изи, винаги съществува шансът тя да не го приеме, да ме намрази, и така да сложим началото на нашия край. След помятането аз вече не съм сигурен как ще й се отрази нещо подобно. Повтарям си, че постъпвам правилно. Уверявам себе си, че я защитавам от истина, която може да я нарани повече от всичко друго на света.
Онова, което пропускам, е, че не й давам възможност сама да определи своето отношение към случая.
А щом не мога да кажа истината на най-близкия си човек, какво остава за другите? На кого да се доверя? Отхвърлям един по един всички потенциални довереници и стигам до заключението, че остава само човекът, който седи най-близо до мен.
действително
— Е? — казва Фран, когато след работа сядаме с бира в ръка на любимите си места в „Хамптънс“. — Казвай какво има?
— Нищо.
— Да бе, да. Държиш се странно откакто се върнах от снимките. Какво става, докторе?
Поглеждам я внимателно, претеглям дали мога да й се доверя и способен ли съм да предам Изи. Жена ми и аз никога не говорим за нашите отношения с други. Никога. А и това не е някой от онези случаи, при които си мисля, че Изи не клюкарства тайничко с приятелките си за мен, докато тя всъщност го прави. Знам това, защото сама си призна, че понякога изпитва неудобство, когато Стела й разправя за Лий, а Джени за Тревър. Казах й, че може да го прави, ако е толкова наложително, но тя ме увери, че не иска. Нашата връзка според нея не била такава и аз я разбирам, защото връзката ни наистина не е такава. Тя има нужда да споделя единствено с мен, а аз мога да се доверя единствено на нея. Досега. Макар да смятам, че греша, като се доверявам на страничен човек, нужно ми е мнението на някого, който не познава всички тайни кътчета на душата ми. Някой, който не знае за мен достатъчно, за да ме съди, който няма да се разстрои и ще оцени ситуацията точно каквато е, а не каквато му се иска да я види. Може да звучи грубо, но е истина.
— Виж какво — започвам, — работата е сериозна.
— Колко сериозна?
— Трябва да ми обещаеш, че няма да кажеш нито дума пред никого. Наистина пред никого, а не само пред хора, които не познавам. Сама знаеш как стоят нещата в нашия бизнес — дори да не познаваш човека, все ще се намери друг, който да го познава.
— Добре, добре. Като те слуша човек, ще си помисли, че съм най-голямата клюкарка в света, когато не съм най-голямата дори в нашето списание. Първенството държи Линда Бел — знаеш я, онова момиче с червената коса. Устата й няма равна. Не че не мога да я бия, ако се напъна, но…
— Фран…
— Извинявай. Хайде, казвай си тайната. Може да си сигурен, че съм гроб. И не се тревожи как ще реагирам, трудно се шокирам.
— Сутринта получих писмо в торбата за Доктора, но се оказа не точно от онзи тип. — Подавам го на Фран и наблюдавам лицето й, докато го чете.
— Не знам какво да кажа… всъщност… ти мислиш ли… Възможно ли е?
— Може би.
— Изи знае ли?
— Не.
— И снимката и всичка подробности съвпадат?
— Да.
— И ти никога не си го срещал? Имам пред вид това момиче?
— Не.
— Имаш ли намерение?
— Не. — Правя пауза. — Не знам. Може би. — Отново млъквам. — Най-вероятно не.
— Какво смяташ да правиш?
— Не знам. Мислиш ли, че ако знаех, щях да те питам? Сериозно е, нали? Дали да се срещна с това момиче, или да се опитам да го забравя? Дали да кажа на Изи? Ако кажа, кога да го направя? И как ще го приеме тя? Искам да й призная, наистина, но просто не мога. Премислих го милион пъти и отговорът винаги бе един и същ — тя заслужава да знае, но кога и как да й кажа?
— Може да не е точно онова, което искаш да чуеш, но аз смятам, че трябва да го направиш веднага. Повярвай ми. Говоря ти като жена — сигурна съм, че ако Линдън има дете и не ми е казал, ще го убия. От друга страна, разбирам, че се чувстваш объркан. И кой би те обвинил? Това си е голям удар, а като прибавим и тежката задача да разкажеш на Изи… — Тя не довършва изречението. — Предполагам, че няма къде да ходиш. — Млъква и поглежда снимката ми с Кейтлин. — Много е хубава. — Сетне поглежда снимката на Никола. — А тя е абсолютна, убийствена красавица.
Свивам рамене, защото не съм сигурен дали да призная заслугите си за външния вид на Никола. Отказвам се. Настъпва дълго неловко мълчание.