— Никой друг не знае — обаждам се след няколко минути.
Фран се усмихва.
— Не знам дали трябва да бъда поласкана или не. Ти си този, от когото искам съвети.
— Ама и аз се оказах един душеприказчик…
— Искаш ли още една? — пита Фран, като сочи празната ми бутилка бира.
Кимам.
— Същото ли?
— Да.
Тя изчезва по посока на бара и се връща с оживено лице.
— Знаеш ли, имам един въпрос, който може да ни помогне да подредим нещата — казва тя, като оставя двете бири на масата. — Знам, че звучи малко банално, но ти сто процента ли си сигурен, че момичето е твоя дъщеря?
— Сигурен съм. Прекалено много съвпадения, за да не е така.
— Ако казва истината.
— Защо да лъже?
— Не знам — отговаря Фран. — Момичетата на тази възраст често пъти се държат странно и нелогично. Въобразяват си разни неща и нищо не е в състояние да ги изкара от главите им. Ти може да се смяташ за най-обикновен журналист на свободна практика, но за читателките на „Тийн Сийн“ си знаменитост. Ликът ти е в списанието, за което те харчат джобните си пари. Вземаш интервюта от групи, с чиито плакати са облепили стените на стаите си.
— Не ми изглежда такава.
— Може би е, а може би не е. Аз не я познавам, нито пък ти. Всъщност какво знаеш? Че ти си момчето на снимката и че си спал с момичето, което е на нея. Това са фактите, Дейв. И никой от тях не е достатъчен, за да докаже, че ти си бащата на това момиче. Има прекалено много неизвестни. Не ги виждаш, защото си прекалено близо.
— А какво ще кажеш за факта, че прилича на мен?
Фран отново взима снимката на момичето и я разглежда.
— Това не доказва нищо, Дейв. Иначе хората нямаше да ходят в съда, за да доказват бащинство. Просто щяха да поглеждат в огледалото, нали?
— Но как би могло едно тринайсетгодишно момиче да измисли такава история?
— Може би не е тя — замисля се Фран. — Може да не е виновна. Майка й може да си е измислила цялата история още преди години. Представи си следното — ти си седемнайсетгодишно момиче. Спала си с някакъв тип и веднага след това си съжалила, защото е женен или е гадже на най-добрата ти приятелка, или просто е невъобразимо глупав… както и да е. Всеки иска да знае кой е бащата, а ти не желаеш да признаеш. Кое е най-лесното нещо тогава? Вадиш снимката на някое случайно момче, с което си флиртувала през ваканцията и с което няма никакъв шанс да се срещнеш, и проблемът ти се маха от главата.
— Но аз не съм случайно момче! Наистина спах с нея!
— Още по-добре. Придава автентичност на историята. Всичките й приятелки вярват, защото са били там. Родителите й вярват, защото приятелките й вярват, а истинският баща е благодарен, че е отървал кожата.
Отпивам голяма глътка от бирата си и поглеждам Фран с недоверие.
— Как ти дойде наум всичко това? Да ме убиеш нямаше да се сетя.
— Благодарение на моята пропиляна младост. Големи дебели романи със златни букви, американски телевизионни мини сериали. Де що имаше боклук, аз или го четях, или го гледах.
— Значи определено смяташ, че тя не е мое дете?
— Не определено, но мисля, че е малко вероятно. Какъвто и да е отговорът, остава фактът: ти не си сигурен, че момичето е твоя дъщеря, и без ДНК тест едва ли би могъл да го докажеш.
— Но аз не знам какво трябва да се направи за ДНК тест! Впрягаш каруцата пред коня.
— Обзалагам се, че в Интернет има информация. Там можеш да намериш всичко… А може да се поучиш и от сериалите. Всеки път, когато включа телевизора, някой прави тест за бащинство. Вземи пример от Рик в „Дързост и красота“.
— Много полезна информация. Какво ли щях да правя без теб! — Вдигам бирата си и я изпивам на няколко глътки, после тряскам бутилката на масата. — Трябва да се прибирам.
— Извинявай, Дейв — тихо казва Фран. — Знам, че отношението ми ти се струва лекомислено, но всичко е толкова нереално, че ми е трудно да го повярвам.
— Права си. За пръв път прозирам колко особена е ситуацията. Напълно възможно е това момиче да не е моя дъщеря. Възможно е тя да лъже или майка й да е излъгала. Възможно е това да е някакво нелепо съвпадение. Но възможно е също така тя да е моя дъщеря, да не лъже, и всичко това да не е съвпадение, а истинският живот. Работата е там, че…
Фран ме поглежда и за секунда си мисля, че знае какво е на върха на езика ми. Не съм й казал за аборта на Изи, но може би тя е отгатнала колко много искам да стана татко.
— Работата е, че? — пита тихо тя.
— Нищо — отговарям и си обличам палтото. — Абсолютно нищо.
отговор
Вкъщи не знам как да се държа с Изи, така че по класическия образец за мъжко поведение решавам да я избягвам. Когато тя е в кухнята, аз отивам в дневната. Когато тя идва в дневната, аз отивам в спалнята. Когато тя влезе в спалнята, аз се упътвам към втората спалня, която използваме за кабинет и където се помещават втората ми уредба и колекцията ми от плочи и дискове. Това е моето уютно местенце. Стената срещу вратата е опасана с лавици, направени по поръчка, за да поберат хилядите ми дискове, плочи и дванайсет инчови сингъли. Намерих един дърводелец от Кроуч Енд да ми ги скове — и най-странното бе, че този човек се оказа бивш член на една банда, за която преди пет-шест години бях писал няколко пъти в „Лаудър“.