Под прозореца има голямо бюро, на което работя с лаптопа. Понякога Изи също идва тук, но тя предпочита да работи на масата в кухнята, защото там е по-светло. На бюрото има лампа, факс и една малка палма, която жена ми купи миналата седмица от „Сейфуей“ в Камдън Таун, защото реши, че се нуждая от повече кислород. В ъгъла стои очуканият кафяв кожен фотьойл, който наследих от една бивша приятелка, а на пода се трупат стотици стари броеве на списания, в това число „Фам“ и „Лаудър“. Няма постери, защото те по мое мнение са ученическа мания, но има голяма бяла пластмасова дъска, която купих импулсивно един ден, докато се разхождах по Бродуей. Не я използвам често. Преди пет седмици нахвърлих списък от двайсет и пет точки, от които са зачертани едва четири. Взимам един маркер и зачерквам „Да купя растение“ под номер 22, като добавям номер 26: „Да подредя живота си“.
Изваждам писмото на Никола от чантата си и се замислям какво да правя с него. Чувствам се виновен дори само, че съм го донесъл вкъщи, но не мога да рискувам да го оставя в офиса, както и не мога да го разнасям непрекъснато със себе си. На няколко пъти ми минава мисълта да го скъсам, но ми се вижда погрешна. Единственото разрешение е да го скрия. Оглеждам стаята, за да открия съвършеното скривалище, втурвам се към лавицата с дванайсет инчовите сингъли и изваждам един. Песента се казва „Maybe I Can Wear Your Jacket“ на една грапа на име Парашут Мен. Купих я преди повече от десет години, след като ги слушах в два през нощта в един забутан клуб в Камдън Таун. По онова време в нея имаше всичко, което можех да желая от един запис — страст, копнеж и женски вокал, който да напомня Деби Хари. Сигурен съм, че от този сингъл са били продадени само няколко хиляди копия, но за мен той бе по-ценен отколкото единственото монокопие на „Blonde on Blonde“ или някои от редките японски издания на седем инчовите сингъли на Бийтълс, за които хора като мен са готови да продадат и душата си. Това е моята най-любима песен за всички времена. Ако има пожар в апартамента и трябва да спася само три неща, те ще бъдат — по реда на важността им — Изи, тази плоча и котаракът (главно защото Изи би ме накарала да хвърля уредбата си и да се върна да го взема). Така че пъхам писмото на Никола и снимките в прашната обвивка на плочата и я връщам на лавицата.
Обикновено, когато имам някакъв проблем, първата ми работа е да сложа диск в уредбата, да поставя слушалките на ушите си, да се отпусна в кожения фотьойл и да загърбя всичко за четирийсетина минути. Когато албумът, който съм избрал за компания, свърши, може и да не съм разрешил проблемите си, но поне се чувствам по-добре. Днес обаче знам, че тази терапия няма да подейства. Скот Уокър няма отговор за житейските ми въпроси, нито Лорин Хил, Марк Айтцел, Чък Д, Бет Ортън, GZA, Бьорк, Ал Грийн, Д’Анджело, Роди Фрейм или който и да е от стотиците изпълнители, които мога да пусна на уредбата си. За пръв път в живота си съм загубен без музика, вместо да се загубя в нея.
заключен
Доста по-късно същата вечер. Свети малката лампа на бюрото, но централното осветление е загасено. Все още седя във фотьойла и слушам звука на нищото. Изи чука на вратата, влиза в стаята и светва лампата на тавана, която ме ослепява.
— Извинявай — казва тя.
— Няма защо — отговарям.
— Какво правиш?
— Нищо особено. Все още съм в списъците на пиарите, така че ще трябва да преслушам ето това — посочвам голяма купчина дискове. — Ще се наложи да остана до късно.
Изи кима, но не е убедена. Вижда се.
— Какво има, скъпи? Не си продумал цяла вечер. Струва ми се, че ме избягваш.
— Добре съм.
— Не изглеждаш така.
— Но съм добре.
Без коментар тя излиза от стаята. Чувам стъпките й да заглъхват по дървения под на коридора, сетне до ушите ми достигат познатите звуци от ритуала на подготовката за сън — течаща вода в банята, сифонът на тоалетната, щракането на лампата в антрето и хлопването на вратата на спалнята. Едва тогава позволявам на сълзите от гняв, объркване и разочарование, които съм сдържал през целия ден, да потекат свободно. В този момент разбирам, че не съм способен да не се обадя на момичето, което ми е писало. Изваждам от скривалището снимката й с номера на гърба, намирам мобилния си телефон и набирам номера. Нейният телефон е изключен, така че въздъхвам с облекчение и се усмихвам, когато чувам гласа й на запис: „Съжалявам, в момента не мога да се обадя…“