— Странно, нали? — питам. — Не съм сигурен какво трябва да направим сега.
Тя отново свива рамене.
— Добре тогава, какво ще кажеш за следното предложение? — опитвам се гласът ми да звучи по-малко уплашено и по-бодро. — Да отидем в „Макдоналдс“ или в „Бъргър Кинг“, или където искаш, за да се спасим от дъжда. Гладна ли си? — Тя поклаща глава. — Тогава си жадна може би? — Тя отново поклаща глава. — Не е необходимо да ядеш, щом не си гладна, но ако все пак промениш мнението си, ще ти взема нещо за ядене.
— На Оксфорд Стрийт има „Макдоналдс“ — проговаря неочаквано Никола. — Мама и аз ходим понякога там.
— О’кей, да вървим. — Излизам под дъжда, но тя остава под навеса.
— Какво има? — питам.
Отначало не ми отговаря. Все още изглежда сякаш ще се разплаче, но й проличават и опасенията.
— Не знам какво да кажа.
— За кое?
— За нищо.
Усмихвам се, опитвайки се да я успокоя.
— Всичко е наред. Няма нужда да казваш нищо. Ще отидем в „Макдоналдс“ и може да не произнесем нито една дума по пътя. Колко е до там? Пет-шест минути? Това е много време. Помисли за всички въпроси, които би искала да ми зададеш. Аз ще си помисля за всички въпроси, които аз искам да те попитам и, надявам се, докато стигнем дотам, да не ги забравим.
— Добре — съгласява се Никола и пристъпва към мен.
втренчвам се
Стигаме до „Макдоналдс“ и аз отново я питам дали не е променила мнението си за храната, но тя поклаща глава. Интересувам се да не е вегетарианка и Никола се засмива за пръв път, след което ми обяснява, че просто не е гладна. Предлагам й кафе или чай, или някаква друга напитка, но тя отказва. Кимам по начин, който, надявам се, изразява любезното разбиране, че всъщност няма значение. Понеже не знам дали наистина не е гладна или просто се прави на учтива, поръчвам Биг МаК, пържени картофки и млечен шейк с ягоди, в случай че промени решението си, както и моя сандвич с пиле.
Когато храната пристига, взимам таблата от момчето зад тезгяха и се оглеждам за свободни места. Ресторантът е препълнен, защото е обедно време. Посетителите са главно туристи, така че слизаме по стълбите и намираме сепаре в най-отдалечения ъгъл. Оставям таблата на масата и сядам, а Никола се плъзва на пейката срещу мен. Поставям сандвича, картофките и млечния шейк пред нея и подреждам своята храна пред мен. После двамата отново се гледаме втренчено, чудейки се какво да си кажем.
— Продължава да е странно, нали? — започвам, отваряйки полистироловата кутия с пилешкия ми сандвич.
Никола кима и фиксира пържените картофки. Може би все пак е гладна.
— Можеш да си вземеш, ако искаш. А може да изядеш и всичко. За теб е. — Засмивам се. — Нима мислиш, че смятам да изям две порции?
— Не знам.
Отхапвам парче от сандвича. Не мога да си спомня кога за последен път съм ходил в „Макдоналдс“. Предложих го на Никола импулсивно. Смятам, че „Макдоналдс“ е място, където момичетата на нейна възраст обичат да ходят. Съдейки по начина, по който тя се увлича по храната пред нея — топи картофите в кетчупа и преаранжира съдържанието на сандвича, като отстранява марулята и краставичките, разбирам, че съм направил сполучлив избор.
— Е? — казвам, след като преполовяваме обяда. — Мисля, че като ядем заедно, цялата работа не изглежда чак толкова странна. Сега сме просто двама души, които обядват, нали?
Тя кима полека.
— Сигурно е било голям шок за теб да ме видиш на страницата в „Тийн Сийн“.
— Не знаех какво да мисля — признава тя. — Беше като на кино.
чета
Имала тежък ден в училище и копнеела да прочете нещо, за да се разведри. Запазила „Тийн Сийн“ за след вечеря, защото обичала необезпокоявана да го изчете от корица до корица. Отдала се на това удоволствие в стаята си, легнала по корем на леглото с възглавница под брадичката и списанието, подпряно на дъската над главата.
Обичала да чете списанията, като отначало ги прехвърли от първата до последната страница и сетне се задълбочи в статиите и репортажите, привлекли вниманието й. Така че прегледала набързо съдържанието, писмата, малко от светските клюки, хороскопа и страниците за мода и грим. Когато стигнала до проблемните страници, прочела заглавието: „Нов подход към твоите съкровени изповеди на още повече страници“. Потърсила рубриката „Питай Адам“, но открила, че е сменен с нов душеприказчик, наречен „Дейв — Доктор Любов“. Прочела колонката ми и когато свършила, погледнала снимката най-отгоре на страницата.
В първия момент си помислила, че ме познава, но не можела да се сети откъде и тогава нещо в главата й прещракало. Изтичала в стаята на майка си и се заровила из гардероба, като хвърляла наоколо обувки и дрехи, докато намерила онова, което търсела — албум със снимки. Върнала се в стаята си и бързо запрелиствала страниците, докато открила снимката на млад мъж, прегърнал майка й през кръста. Сравнила я с фотографията в списанието. Сетне потърсила в редакционното каре името Дейв Хардинг.