— Чувала ли си за списание „Фам“?
— Онова, лъскавото, за „жените, които знаят какво искат“ или нещо подобно — перифразира тя мотото на списанието. — Мама понякога го чете. — Тих кикот. — Макар и да не съм сигурна, че тя винаги знае точно какво иска.
— Е, Изи работи в това списание. Беше заместник главен редактор. Днес разбра, че ще я направят главен.
— Много пари ли получава?
— Доста — казвам, — но отстрани светът на списанията изглежда много по-лъскав, отколкото е в действителност. Всъщност това са хора, които по цял ден седят в редакцията, говорят по телефона и пишат на компютър.
— И тя ли взима интервюта от знаменитости?
— Понякога — назовавам три имена, които смятам, ще впечатлят тринайсетгодишно момиче.
— Чувала съм за тях — казва Никола. Отново е сериозна и изпълнена с благоговение. — Значи ги е виждала на живо? Страхотно! И какви са?
— Не знам — това е чистата истина. — Мисля, че са нормални хора.
— Никога не съм срещала знаменитост — признава тя и добавя: — Освен теб.
— Но аз не съм известен!
— Снимката ти е публикувана в списанието — възразява тя. — Момичетата в училище четат твоята рубрика. За мен си известен.
— Добре — съгласявам се. — Предполагам, че си права.
бай
Когато настъпва време да си вървим (остатъците от млечния шейк на Никола са се превърнали в розова слуз на дъното на чашата, едно-две изостанали картофчета са изстинали и втвърдени, а странните парченца маруля и краставичка са се спаружили още повече) аз все още не съумявам да определя какво се случва. Никола — дъщерята, за която до вчера не подозирах, седи срещу мен. Току-що сме обядвали в „Макдоналдс“ сякаш гаджета на първата си среща. Всичко изглежда толкова нереално, че не може да се опише с думи, и все пак тя е пред мен. С усилие се възпирам да не се наведа напред и да докосна ръката й, за да се уверя, че е истинска.
— Ще се връщаш ли на работа? — пита тя, когато ставаме. — Сигурно имаш да четеш много писма.
— Да, имам — потвърждавам, докато връщаме таблите си с остатъците от обяда.
Заедно се изкачваме по стълбите и излизаме от ресторанта на Оксфорд Стрийт. В сепарето съвсем съм забравил за външния свят, съсредоточил цялото си внимание върху един-единствен човек. Сега неочаквано попадам в различна среда и приспособяването ми към нея отнема по-дълго от обикновено. Дъждът е спрял, движението ми се струва по-шумно, небето по-ярко, а хората наоколо — по-забързани.
— А ти какво смяташ да правиш сега? — питам я.
Тя свива рамене.
— Можеш да се върнеш в училище — предлагам.
— Не мисля, че ще го направя, ако не възразяваш. — Никола разглежда обувките си. — Смятам да отида в библиотеката и да си взема книги.
— Имаш ли достатъчно пари да стигнеш до вас?
— Всичко е наред, благодаря. Купих си карта.
— И ще можеш да се върнеш до Ууд Грийн?
— Идвала съм много пъти на Оксфорд Стрийт. Е, винаги с приятелки, но ще се справя.
— Слушай, какво ще кажеш да ти дам пари за такси? Не искам да прекарам остатъка от следобеда в притеснения за теб.
— Няма страшно, ще се оправя.
— Сигурна ли си?
— Напълно. — Тя поглежда часовника си. — Най-добре да вървя.
— Добре тогава. Ами, беше ми приятно, че се видяхме. — Обмислям дали да се ръкуваме, но не ми изглежда особено подходящо. — Майка ти сигурно много се гордее с теб.
На устните й се изписва полуусмивка, но тя избягва да ме погледне в очите.
— Беше ми приятно да се срещнем… О, да, благодаря за обяда.
Никой от двама ни не помръдва. Покрай нас изгърмява автобус, няколко таксита си разменят разгорещени ругатни с клаксоните.
— Най-добре да вървя — повтаря Никола и поема. Направила е само няколко крачки, когато извиквам името й. Спира мигновено и се обръща.
— Знам, че днес нямахме много време — извинявам се.
— Но какво ще кажеш да се видим отново? Ако искаш, разбира се.
— Наистина ли?
— Да, наистина. Да речем… кога?
— Не знам — колебае се Никола. — Ще трябва да измисля какво да кажа на мама. Не искам да я лъжа, но…
— Можеш да й кажеш, че знаеш за мен, ако искаш. Не смятам, че трябва да имаш тайни от нея.
Тя спира и се замисля.
— Искам да й кажа, но не сега. Имаш ли нещо против?
— Ти решаваш. Просто искам ти да си добре.
— Добре съм.
— Освен това искам днес да е първият и последен път, когато бягаш от училище, както и последният, когато идваш в Лондон сама. Може би следващия път ще е по-добре да мина да те взема. Да ти се обадя ли по телефона, за да се уговорим?
Тя кима.
— Добре, доскоро.
— Да, доскоро.
Никола отново се обръща и се отдалечава, а аз гледам след нея, докато потъва в метростанцията на Тотънхам Корт Роуд.