В интерес на детето. Нямам никаква представа какво може да означава това. В интерес на Никола ли е никога да не ме види, ако действително съм нейният баща? По-добре за нея ли ще бъде да остана завинаги извън живота й? Трябва ли да се опитам да се свържа с майка й и да извадя нещата на светло, или да продължа да я виждам тайно, така че да се опознаем по-добре само двамата?
Повече от всякога имам нужда да поговоря с някого. Отново избирам Фран, но редакцията не е подходящото място. Питам я дали иска да пийнем по едно и тя се съгласява. Може да е едно от най-големите клишета, казвам си, но признат грях наистина е половин грях.
неща
На Фран й е омръзнало в „Хамптънс“, затова доста удачно ме завежда във „Фройд“ — малък бар под нивото на улицата в Ковънт Гардън. Докато вървим, клюкарстваме за редакцията — което означава, че Фран клюкарства, а аз я слушам. Тина мислела да разкара гаджето си, Ели май забила някакъв треторазреден актьор от сапунка след фото сесията миналата седмица, а Джина щяла да се жени.
Пристигаме и слизаме долу. Зад тезгяха стърчат трима бармани, няколко двойки и хора на малки групи пият и ядат. Фран и аз си поръчваме кола и купа с маслини и се оттегляхме на една маса срещу бара.
— Е? — пита Фран. — На какво дължа удоволствието да ти правя компания този път?
— Няма причина.
— Да бе, сигурно ти повярвах. Хайде, изплюй камъчето.
— Кой е казал, че искам да говоря за нещо?
— Аз.
— Добре, добре, добре. Наистина има нещо, за което искам да разговаряме, но не сега. Първо да загрея малко. Междувременно, кажи какво става с теб?
— Че какво да става?
— Нали съм Доктор Любов? Нямаш ли някоя неразрешима любовна дилема? Как вървят нещата с Линдън?
— Всичко е тип-топ.
— Добре.
— Помоли ме да се пренеса да живея при него.
— Поздравявам те.
— Отказах.
— Защо?
— Купища причини.
— Като например?
Тя въздиша.
— Не искам да говоря за това.
Това не е присъщо на Фран.
— Добре ли си? — загрижвам се.
— Чудесно.
— Сигурна ли си?
Тя прихва.
— Не мога да повярвам, че си същият намусен музикален журналист, който влезе в редакцията на „Тийн Сийн“ неотдавна.
— Аз просто…
— Няма нищо страшно, Дейв — прекъсва ме тя твърдо. — Добре съм. Знам, че обикновено говоря за всичко, но понякога прекалявам. Така че хайде да се върнем към теб. Подушвам, че е нещо, свързано с писмото. Да не ти се е обадила отново?
— Трябва да ти призная нещо. Срещнахме се.
— Но ти ми каза…
— Знам какво ти казах. Извинявай. Предполагам, че приличам на теб. Всичко беше наред, докато говорехме само на теория, но тогава неочаквано я срещнах… И не можах да ти кажа. Не можах да кажа никому.
— Значи никой не знае?
— Освен мен и нея, а сега и ти.
— Кога я срещна?
— Вчера по обяд.
— Мислех, че отиде само да си купиш сандвич. Абсолютно съм сигурна, че не съм чула нищо от рода на — тя снишава гласа си до дрезгав шепот — „Фран, излизам да се видя с моята отдавна изгубена тринайсет годишна дъщеря“ — и се разсмива. — Е, хайде, казвай, каква е?
— Удивителна. Искам да кажа, че седеше на масата срещу мен…
— На какво маса?
— В „Макдоналдс“.
— Ти не каза ли, че отиваш за сандвич?
— Точно така, но тя стоеше отвън и ме чакаше.
— И ти я заведе в „Макдоналдс“? Виждаш за пръв път непознатата си дъщеря и я водиш… чакай да позная… — в онзи „Макдоналдс“ в горния край на Оксфорд Стрийт?
Кимам.
— Наистина знаеш как да се държиш с едно момиче.
— Въобще не бях способен да мисля.
— Убедена съм. Е, каква беше тя?
— Нали ти казах, удивителна. И много умна, забавна и остроумна. Само ме чуй! Говоря като изкуфял баща.
Фран се смее.
— Прилича ли на теб?
— Не знам. От време на време си мислех, че виждам прилики тук и там, но знае ли човек! От друга страна, тя сподели, че е луда по музика. И аз бях същият на нейните години…
— Тийнейджърка, луда по попмузика? Не може да бъде! Няма начин да не го е взела от теб.
— Добре, заядливке, печелиш.
Фран ме поглежда.
— Защо искаш толкова много да е твоя дъщеря, Дейв?
— Какво имаш предвид?
— Повечето мъже на твое място ще потърсят милион и една причини да докажат, че детето не е от тях. А ти правиш точно обратното. Защо?
— Изглежда ми правилно.
— Все още не разбирам.