— През юли Изи беше бременна.
— О! — пъшка Фран.
— Обаче не стана. И ние решихме, че децата не са за нас, поне за момента, но работата е, че…
— … искаш да бъдеш татко — довършва Фран.
— Не е толкова просто — поучавам я. — Много по-сложно е. Трудно ми е да обясня…
Ръката ми е върху масата и Фран поставя своята върху нея.
— Няма нужда да обясняваш нищо — успокоява ме тя. — Ако си щастлив за Никола, тогава аз съм щастлива заради теб, Дейв. Но като единствения човек, с когото си споделил, мисля, че няма да ти бъда истински приятел, ако не ти стегна юздите.
— Какво искаш да кажеш?
— Ами от онова, което ми разказа, оставам с впечатление, че все още не си се срещнал с майка й.
— Не съм.
— Добре. Доколкото мога да съдя, ти не си по-сигурен, че Никола е твоя дъщеря, отколкото когато получи писмото. А мисля, че трябва да си сигурен. Не само заради доброто на Никола, а заради самия себе си.
Фран е права, разбира се. За кой ли път се бях отнесъл по течението. Наистина се нуждаех от дърпане на юздите. Може би точно това бе осъзнала Никола — абсурдността на ситуацията.
— Работата е — обяснявам, — че Никола ми се обади днес и ми каза, че не иска повече да ме вижда. Мисля… всъщност знам, че е взела това решение, защото се обвинява, че ще обърка живота ми, но не е така. — Отпивам от колата си. — Според теб какво да направя?
— Нима все още не си решил?
По лицето ми плъзва усмивка.
— Всъщност решил съм.
— Тогава защо ме питаш? Ще направиш онова, което трябва.
деца
Три и пет е — точно преди края на часовете в този слънчев и свеж зимен ден. Стоя пред вратите на училището на Никола. То не изглежда нито по-добро, нито по-лошо от училището, което посещавах на нейните години. Оглеждам майките и бащите, които седят в колите и чакат децата си. Трудно ми е да повярвам, че на трийсет и една имам нещо общо с типа хора, които водят децата си на училище, но ето на — тук съм и те също са тук. Дори забелязвам няколко жени, които изглеждат на моята възраст, и се питам каква ли е тяхната история.
В три и петнайсет чувам да бие звънец и след секунди децата се изсипват през вратата и заливат пътеката, която води към външната порта. Заобикалят ме, но успявам да зърна Никола, преди да е стигнала до вратата. Извиквам името й и тя се оглежда, но не ме вижда. Извиквам й втори път. Този път ме забелязва, но докато върви към мен, за пореден път се питам дали наистина действам в интерес на детето.
— Какво правиш тук? — пита ме плахо тя. — Нещо лошо ли съм направила?
— Не. Разбира се, че не. Просто получих съобщението ти и искам да поговорим за онова, което ми каза. — Тя кима. — Разбирам, че всичко, което се случва, е доста шантаво. Наистина разбирам. Имам предвид, че аз съм един непознат, който работи в списание, а ти си ученичка, която мисли, че аз съм й баща…
— Знам, че си ми баща!
— Така ли?
Тя отново кима.
— Но откъде?
— От онова, което мама ми е разказвала преди години, от снимката и от онова, което мама ми разказа снощи.
— И какво по-точно ти разказа снощи?
— Попитах я отново за теб — тя е свикнала. Когато бях по-малка, непрекъснато я разпитвах.
— И какво ти каза снощи за мен?
— Попитах я дали ще те познае, ако те види отново.
— Тя какво отговори?
— Каза да. Каза още, че макар вероятно да си се променил, единственото нещо, което ще остане същото, са очите ти. Каза, че имаш хубави очи. И наистина е така, ти имаш хубави очи, нали?
Иде ми да се разсмея. Изглежда прекалено идиотско, но Никола го вярва — очите ми са нейното доказателство.
— Защо не искаш повече да ме виждаш, щом си сигурна, че съм баща ти?
— Всичко, което исках, бе да те познавам. Направих го и беше много хубаво. Но не искам да причинявам никакви неприятности. Ти си имаш собствен живот и…
— Ако причината да не искаш да ме виждаш е, че се тревожиш за мен, то тогава, моля те, не се тревожи. Сериозно. А аз наистина искам да се срещаме, ако позволиш.
— Но ти си женен… и едва ли искаш да разваля всичко…
— Грешиш — възразявам. — Аз наистина искам да те виждам.
— Какво ще каже жена ти, когато разбере за мен?
— Същото, което ще каже майка ти, когато открие истината.
— Сигурен ли си?
— Напълно. Но което е по-важно — ти сигурна ли си? Както вече казах, смятам, че ситуацията е доста шантава за теб.
— За теб също.
— Да, но аз съм на трийсет и една. Шантавото изглежда много по-нормално, когато си на моята възраст.
— Какво мислиш че можем да сторим, за да не бъде толкова шантаво? — пита ме тя. — Миналия път ходихме в „Макдоналдс“, но не можем да го правим непрекъснато. Ще затлъстеем.